„Ако Христос не се беше смирил пред Своя Отец, нямаше да има Рождество, Страдание и Възкресение“




Белоградчишкият епископ Поликарп е роден през 1978 г. в Кюстендил. През 2014 г. е хиротонисан за епископ в Лопушанския манастир „Св. Йоан Предтеча“ и назначен за викарен епископ на Видинския митрополит. Изпълнява тази длъжност до кончината на митрополит Дометиан през есента на миналата година. През септември 2017 г. е назначен за трети викарий на Пловдивския митрополит и ректор на Православната духовна академия „Св. св. Кирил и Методий“ в Пловдив.

Само преди дни – на 29 март, Св. Синод взе решение епископ Поликарп да поеме длъжността викарий на Софийския митрополит.

В навечерието на Възкресение разговаряме с новия викариен епископ за църковната общност като извор на благодат в любовта на единението, за безмерните величини на Христовото смирение и за предвкусването на пасхалната радост…

Ваше Преосвещенство, много българи възприемат Великден само като един хубав символ за “възраждането на природата, за силата на духа, за вечността на душата…”. Но ние, християните знаем, че той е нещо по-различно от всичко изброено дотук и много различно от просто символ. Какво изпускаме за Възкресение Христово? Какво липсва на обществото ни в познанието и разбирането за него?

Стоим пред портата на най-голямото събитие, което се е случило в човешката история, за което убедено можем да твърдим, че не е символ, а Божествена истина, която всеки един от нас трябва да прегърне и чрез нея да живее. Да се радва на свободата от греха и възможността да станем наследници чрез Възкресение Христово на вечния живот (не само на духа, но и на тялото, на човешката личност в своята цялост според християнското разбиране).

Има нещо, което, ако го пропуснем в цялото си това мислене и настроение, ще се лишим от възможността да намерим истинския смисъл на празника. Това е, че във всичко е Христос. В тези наши размишления, ако липсва „Виновникът“ за това – Христос, всичко ще бъде празно и лишено от бъдеще и живот.

Когато обаче положим като основа на нашето мислене за Великден Христос, тогава всичко придобива смисъл, тогава проглеждаме отвъд собствените си ограничения. Ставаме боговидци. Възкресението е Боговидение, което открива на човека вечната тайна, че Бог стана Човек, за да спаси човека; че Господ във Своето велико смирение даде най-разтърсващото свидетелство на съвременното човечество. И че и то, по Христовия пример, трябва да се смири, за да стигне до целта, да тръгне по пътя на обожението вместо да се самообожествява.

Нужно ни е и едно на пръв поглед лесно и достъпно нещо, което ни липсва, а трябва да разберем, осъзнаем и приемем като наша цел в живота – смирението. То е в основата на Възкресението и негов плод. Ако Христос не се беше смирил пред Своя Отец, нямаше да има Рождество, Страдание и Възкресение. Той ни показа, че нашият живот трябва да бъде пропит от смирение, за да стигнем и до своето лично възкресение за доброто и полезното, тук на земята, и това да бъде залог и за възкресението ни във вечността.

В предстоящите дни, вместо нашето празнуване на Христовото Възкресение да се изчерпи в софрите, в ястието и питието, нека отдадем част от нашето ежедневие на Бога, отивайки в храма и участвайки в дивните богослужения, наситени със съзерцание и вглъбеност. Празникът е молитва, която не бива да бъде пропускана. Участието ни в богослужението е начинът да разберем онова, което празнуваме, да достигнем до същността му.

Понякога представата на външния свят за нас, православните, е като за едни мрачни хора, говорещи само за грехове и страдание. Но същината на християнството всъщност е в пасхалната радост. Умеем ли истински да се възрадваме, и какво отличава пасхалната радост от всяка друга радост, която познаваме? 

Този, който не познава Православната вяра, дух и традиция, той може да сподели такива мисли. Всеки, който се е докоснал до нашата истинска, съкровена и Божествена Христова вяра, знае, че тя е радост, продиктувана от факта, че чрез Възкресението на Господ Иисус Христос ние станахме наследници на вечните блага и придобихме отново възможността да се наречем Божии чеда. Тази радост е толкова неустоима и преобразяваща, че има силата да превърне християнина в непресъхващ извор на милосърдие и най-вече в изпълнител на Христовите повели, да положи душата си за своите приятели.

Но истинската радост от Христовото Възкресение идва само тогава, когато човекът си даде сметка какво е придобил чрез Христа и каква милост Бог е проявил към него. Другата радост е мимолетна, продиктувана от празничната обстановка и почивния ден.

Моето впечатление обаче е, че вече множество са вярващите българи, които са достигнали до истинския смисъл на Пасхата Христова, вкусват от тази благодатна радост и предават този духовен заряд на онези, които все още не са познали в пълнота истината.

Днес виждаме явлението на т. нар. нецърковно християнство, много хора заявяват: „Аз съм вярващ, но Църквата не ми е необходима, за да имам връзка с Бога“. Какво послание бихте отправили към тези хора?

Да, факт е това явление и то не е случайно. Това са плодовете на нашето общество, което от ден на ден става все по-консуматорско и апатично.

За да се променят тези тенденции, църквата ни трябва много да се потруди, като заложи на младите хора, които, живеещи в това общество, да развият своя духовен капацитет и с личния си пример да променят цялостната посока и нагласа. Това е и моето послание. Да се даде възможност на младите хора в Църквата да разгърнат себе си и със своята вяра и активност да покажат, че Църквата е необходима, че тя е общност от свободни и разумни личности и най-вече, посредством общността ние живеем в Бога и Той в нас. Защото е казано: „Където са двама или трима в Мое име, там съм и Аз посред тях“. Когато игнорираме Църквата като непотребна – храма и хората, тогава трудно можем да се наречем християни, тогава не сме част от нищо, просто сме се затворили в собствената си самодостатъчност и се отказваме да бъдем носители на Божията благодат.

Ако човек положи усилия да направи Църквата част от неговия живот, от неговото ежедневие, скоро ще види, че не е сбъркал, а е намерил истината, която не го ограничава, а го прави свободен. А свободата е в Бога, посредством Неговото славно Възкресение.

За много българи разбирането за вяра се изчерпва с това да се наредят на опашка на Цветница, за да вземат върбова клонка, или да кръстят детето си, защото „така повелява традицията“. От една страна, можем да кажем, че те не проявяват особен интерес да разберат повече за учението на Църквата, но от друга, чуват се мнения, че понякога самото духовенство затвърждава тези нагласи. Къде е истината според Вас?

Наистина, българинът ходи от време на време на църква, кръщава се по инерция и така нататък…. Но мисля, че в голяма степен не той има вина за своето невежество, а онези, които, отивайки той да се кръсти със свещ в ръка, да стане кръстник, да се венчае…. не го обучават, проповядват, наставляват, не му обръщат внимание, а очакват да си разтвори портфейла и като в магазин да си купи продукт. Според мен наше – на духовниците от всякакъв ранг, задължение е, онзи, който независимо по каква причината е влязъл в храма, да го поемем и да положим някакви усилия да направим от него православен християнин в пълнота.

Ние, вместо да работим с хората, ги обвиняваме повсеместно колко са невежи за църковното учение, без да гледаме, че ние не сме си свършили работата. Истината е, че с българина трябва много да се работи, както и това, че той може много да даде в своята вяра. Казвам го от личен опит, а не просто като наблюдател. Хората не са виновни, че, идвайки в храма, никой не им обръща внимание. Трябва работа, нищо друго. Трябва пример. Трябва вяра, надежда и любов. Трябва ни Христос. Без Христос нищо няма и не може да придобие смисъл. Във всичко, ако Го допуснем в живота си, ще настъпи промяна на статуквото. Това е истината.

В съвременния свят, с всичките му изкушения, поемането по монашеския път изглежда труден, почти невъзможен избор. Вие как поехте по пътя на монашеството, имахте ли колебания?

За хората, които мислят материално, пътят е труден, а и безумен. Но за онези, които знаят същността на Христовата вяра и Православно богословие, това е път духовен и съвършен.

На пръв поглед монашеството е трудно, но говорейки по-рано за радостта, смея от личен опит да твърдя, че когато съзнателно си приел този подвиг, той е щастлив, изпълнен с веселие, защото в него е Христос. А щом Христос е във и с монаха, той се чувства укрепен и в радост, и в мъка.

По пътя на монашеството тръгнах още от ранните си младежки години, на 18-годишна възраст. Никога не съм имал колебание и смущения. Днес, ако си представя, че се връщам 22 години назад, отново бих взел същото решение. Благодарен съм на Бога, че ми е дал тази свещена възможност да Му послужа като монах и се надявам да извървя този път достойно, според силите и възможностите си.

Преди броени дни бяхте избран за викариен епископ на Софийския митрополит. С какво чувство приемате тази длъжност и какви са първите цели и идеи, които би Ви се искало да осъществите?

Приемам длъжността с благодарност и отговорност, молейки се Бог да ми помага и да ме укрепва в това отговорно служение. Благодаря на родните ни архиереи от Светия Синод, че ми дадоха такова послушание. Нямам думи за изразя голямата си благодарност към Негово Светейшество патриарх Неофит, който ме поиска за свой викарий, и, разбира се, благодарен съм на Пловдивския митрополит Николай, който ме пусна, за да бъда в помощ на Ангела на родната ни църква, Българския патриарх.

Това не е лек кръст. Ще имам изпитания. Кой ли няма?! Но разчитам на Божията подкрепа, на бащинската десница на Негово Светейшество и на достойния екип на Софийската света митрополия, който неуморно се труди за благото на епархията, за свещенството и вярващия народ.

Относно това кои са първите неща, които искам да осъществя, бих казал, че длъжността ми е изцяло подчинена на Негово Светейшество в качеството му на Софийски митрополит и каквото той разпореди, от това ще се определят и моите действия. Не крия, че искам много неща да свърша, да ги постигнем всички заедно, защото затова съм и призован, като с благословение и общи екипни усилия се надявам, че ще бъдат в най-скоро време факт…

Използвате активно социалните мрежи, как виждате мястото на Църквата в тях?

Старая се да бъда според силите си в крак с времето и новите технологични тенденции. Целта ми е да бъда информиран, да се развивам и да достига Православната вяра и мисията на Българската църква до колкото се може повече хора.

Не трябва да бягаме от социалните мрежи, а да ги използваме за проповед и мисионерско служение. За съжаление, напоследък църковните люде са се отдали на интриги, жълтини… Това си мисля, че е крайно време да престане, защото никой, освен враговете на духовния живот и на Христа, няма полза от това.

Това показва, че стадото Христово е разделено, разпокъсано, но и в това се вижда нашето невежество по отношение на правилно четене и възприемане на Светото Евангелие и учението на светите отци и учители на Църквата.

Вашият пасхален благослов към читателите…

Бог по молитвите на нашия Светейши патриарх и Софийски митрополит Неофит да дава на всички ни здраве, радост и достойни мисли, за да посрещнем в мир и единомислие Пасха. И ставайки свидетели на Христовото Възкресение, да утвърдим надеждата си в нашето възкресение, в добрите дела и живот в Бога, а и на нашето изстрадало и отвсякъде обрулено общество и народ. Светла и радостна Пасха на всички!


Интервю на Благовест Илиев

Публикувано в https://www.pravoslavie.bg/

ЗАЩО? -ЗАЩОТО:

"И тъй, идете, научете всички народи, като ги кръщавате в името на Отца и Сина и Светаго Духа, и като ги учите да пазят всичко, що съм ви заповядал, и ето, Аз съм с вас през всички дни до свършека на света. Амин."

                                       (Матей 28:19,20)

АДРЕС

София 1000

Ул. "Цар Калоян" № 7

АБОНАМЕНТ

© 2019 † Белоградчишки епископ Поликарп. Всички права запазени.