Най-вкусният боб


Едно от посещенията ми на Света гора, бе белязано от незаличим спомен, който така силно заинтригува хранително-вкусовите ми рецептори, че не бих го забравил никога.

Този спомен е свързан с манастирски боб, който невъобразимо вкусно бе сготвен от един монах в манастира Пандократор, който имах честа да посетя и да се насладя на неописуемата и съкровена обстановка.

С моя много добър приятел и състудент, отец Доротей, тръгнахме от манастира Ивирон, където се пази Чудотворната икона на Света Богородица – „Иверска“, по пътя към съседната обител наречена Ставроникита, посветена на св. Николай Мирликийски чудотворец, с цел да отидем пеш до манастира Пандократор, където искахме да останем да пренощуваме, да вземем молитвено участие в богослужението и монашеския живот и да се потопим в още една духовна обстановка подтикваща към извисяването на ума, сърцето и душата ни.

Двамата с отец Доротей обядвахме в Ивирон и тогава тръгнахме за Пандократор, като преди това, обаче, си взехме за из попът по едно авокадо, за да се подкрепим при нужда.

Поклонихме се благоговейно пред иконата на Света Богородица – „Иверска“, простихме се с присъстващите братя и спокойно тръгнахме с пълни раници в най-големия слънчев пек.

Вървейки по пътя, разговаряйки за онова, което бяхме преживяли, за срещата ни с братята от Иверския манастир, по едно време изпитахме силна нужда да се подкрепим и това, което ни хрумна и на двамата бе, да си хапнем авокадото, което си бяхме взели от обеда в Ивер.

Когато разрязахме авокадото и понечихме да го ядем без каквито и да било други съставки, се оказа, че то не се яде.

На обяда ядохме авокадото с мед и беше сладко и приятно, докато без мед се оказа, че е безвкусно и не се яде. Хвърлихме плода в морето и останахме гладни.

Ние си помислихме, че може да се консумира без подправки, но се оказа, че това е невъзможно.

На Света гора монасите ядат много авокадо, особено през Великия пост, когато и ние бяхме там, за да подсилват своя организъм, поради това, че този плод съдържа голям процент масленост, минерали, витамините А, С и Е, съдържа много повече протеини отколкото другите плодове и желязо.

Разочаровани от нешия неуспех поради незнанието да консумираме този плод, ние продължихме по пътя, който ни отведе в дворите на манастира Ставроникита. В този мъничък светогорски манастир, ние бяхме топло посрещнати, даде ни се възможност да се поклоним в храма, да се помолим и да целунем чудотворния образ на св. Николай, голяма светиня на обителта.

Един монах ни прие в гостната, където ни донесе по едно кафе, светогорски локум и по една малка ракийка - анасонлийка. Ние пихме кафе с локум, ракия не дръзнахме да пием защото по онова време бяхме по млади и алкохолът щеше да ни повлияе.

След като разгледахме светата обител и се запознахме с нейната история, отново поехме нашия път към крайната ни цел, а именно манастира Пандократор.

По права линия манастирите не са далеч един от друг, но поради планинския и скалист район, трябваше много да се обикаля или избират по-преки пътечки, за да се съкрати пътя. Не толкова пътят ни уморяваше, а дневната топлина, защото слънцето напичаше и не бе възможно да се стой под открито небе, а на Света гора растителността, особено по онези места е много ниска и не е възможно, дори, да се подслониш за малко и да поемеш свежест и сянка.

Тъй-като бяхме млади, все пак това не ни отклони от ходенето пеш, а още повече ни мотивира да ходим, защото всички затруднения приемахме като подвиг пред Бога и Неговата Майка, игуменката на Света гора.

Не след много дълго, в духовни разговори и размишления с отец Доротей пристигнахме в манастира Пандократор.

С топлота, сърдечност и братска обич бяхме посрещнати от братята на манастира, бяхме настанени в килия, а също така ни бе разяснена програмата на манастира, манастирския ред.

Изморени от дългия и труден път, от Иверския манастир до Пандократор, ние бързахме веднага да отидем и да си починем, а и да поспим, защото предишната нощ бяхме станали в 3 ч. и присъствахме на богослужението в Ивер и изтощението ни бе голямо. Поотпочинали, чувайки манастирските уреди приканващи за вечерно богослужение, ние отидохме в храма, където присъствайки на молитвата на монасите, се наслаждавахме на иконата на Света Богородица – „Герондиса“ или на български език - „Старица“.

Много смътно си спомням детайли от богослужението и онова, което ме заобикаляше, н с бистър ум и чувства помня свещения образ на тази икона, която благославяше всеки поклонил и се в името Христово и обгръщаше с Майчинска любов своите духовни чеда и последователите на Своя Син.

Иконата е голяма, висока, изписана на дърво и покрита със сребърна риза. Тя изобразява Божията Майка в прав ръст, а до нея една делва с преливащо от нея дървено масло, олио – зехтин. Иконата е наречена „Старица“, поради това, че е мъмрила един монах, който не изпълнявал послушание съм своя игумен и защото спасявала братството от глад и бедствия. Тя се явила наистина игуменка, пазителка на своите монаси, като всецяло ги предпазвала от различни изпитания и неволи и показвала своята любов към тях.

По време на едно нападение от сарацини над манастира, те хвърлили иконата на Света Богородица в един кладенец. Впоследствие, този, който я хвърлил ослепял и по чуден начин му била изявена причината за слепотата, затова той отишъл и показал мястото където бил хвърлен светият образ, след което се изцерил.

Много са чудесата свързани с образа на Света Богородица – „Герондиса“, но едно е да слушаш разкази, друго е да си пред нея и да чувстваш онзи свещен трепет, онази силна молитва, онова вдъхновение, с които тя е облагодатена. Това е неописуема тръпка, която всеки изпитва по свои си начин и разбиране.

Вечерното богослужение бе отслужено, вечеряхме, поклонихме се според традицията след това на светите реликви – мощи пазещи се в манастира и след духовните беседи, които проведохме с братята си легнахме облагодатени и обнадеждени в нашия духовен монашески живот.

На сутринта, рано станахме и се отправихме към храма, поклонихме се по обичайния ред и си седнахме на манастирските трончета, където ставахме участници в молитвата и единението на монасите с Бог. Имаше и гости в манастира, възрастни хора от Гърция, дошли на поклонение като нас. Видимо те бяха изморени, недоспали и с затруднение стояха на службата. Те бяха на молитва от уважение към монасите и да не нарушават манастирския ред. Стоейки и седейки на своите трончета те хъркаха. Всеки в храма чуваше тяхното хъркане, което разсичаше като нож храмовото спокойствие, тишина и съзерцание. Както с отец Доротей си седяхме и всеки отправяше своята молитва към Бога, изведнъж се чу страшно хъркане, което не бих могъл да опиша с думи и то беше по скоро задавяне от хъркане, отколкото хъркане на заспал човек. Един от старците, гости, стоейки прав на трона, подпрял се на тояжка, заспал, така се задави от хъркане, че звукът бе като машина за рязане на дърва.

В един такъв момент, човек не може да се въздържи, както и ние с отец Доротей, такъв смях му ударихме, че трябваше да си крием лицата с монашеските була, за да не се вижда. Това ни събуди и нас и бих казал, че се поосвежихме, но не задълго, защото тихото и благо похъркване се долавяше и караше и ние да прихлопваме очи и да дремем.

Светата Литургия, но която присъствахме, бе пренасяне на небето на цялата ни същност и битие. Толкова живо служение и вдъхновено, подбуждащо към съзерцание и отърсване от всичко житейско, че днес, когато си мисля за него, сърцето ми е изпълнено с благодарност към Бог, че ни е дал такива небесни места, където да отидем и да надникнем в рая и бъдещото Царство на Бога. Да съпреживеем онова, което очакваме, а именно среща с Бог и сядане на Неговата Божествена Трапеца.

Говорейки за трапеза, ми се иска да споделя още един весел момент, който е и основата за написването на този разказ, който е свързан е един монах, приятел на отец Доротей, който имаше по онова време послушанието да готви на братята. Той бе готвачът на манастира. Това бе инок Кирил.

След като приключи светата Литургия, имахме свободно време около два часа, за да си поотпочинем, след което имаше кратка молитва и следваше трапезата, тоест обяда. За да не се унасяме в сън, а да имаме време да говорим с отец Кирил и други братя на манастира, тъй като след обяда трябваше веднага да си тръгнем, ние отидохме в кухнята. Тя беше голяма, широка, старинна, типична за светогорски манастир, непокътната от вековете. Тя беше като музей. В кухнята се виждаше приемствеността през вековете, от създаването на манастира през XIV в. до днес, защото имаше всякакви прибори, съсъди, предмети, които само там можеш да видиш и бяха в употреба. Както от Византийския период, след това и до днес, всичко бе непокътнато, използваемо и автентично. Кухнята бе във вида, в който е била построена, със всички принадлежности от както манастирът съществува.

Когато влязохме в кухнята, там ни посрещна отец Кирил, който се бе захванал да приготвя обяда. Той ни обърна внимание, повече отколкото подобава и това бе, заради приятелството му с отец Доротей, който се оказа впоследствие, че са от един край в южна Гърция.

Аз и моят спътник бяхме доста изгладнели. Гладът ни мъчеше през цялата служба и очаквахме времето когато ще седнем на трапезата, за да се подкрепим.

Времето, когато бяхме на поклонение в Пандократор, бе през Великия пост, което означаваше, че каквато и храна да яден, то след няколко часа оставахме гладни. Поради тази причина ние търсехме начин, чрез познанството на отец Доротей с отец Кирил да хапнем нещичко преди официалния обяд.

Докато се разговаряхме, аз видях, че от предишния ден бе останал половин казан много добре сготвен боб. Поне гледайки го, ми вдъхваше доверие и си личеше, че е боб, който си заслужава да не пренебрегваш. Така ми се прииска да си напълня една купа, че обикалях около казана с надеждата отецът да се сети сам. Но, не, нищо такова не последва. Стана точно обратното. Докато си седяхме и го слушахме как нещо си говори и обяснява, изведнъж той взе казана с останалата от миналия ден бобена чорба и го изсипа в един улей, който излизаше извън стените на манастира и всичко отиваше направо в морето. Манастирът се намира на брега на морето, което до голяма степен подпомага братята в бързото и безпроблемно справяне с отпадъците, защото всичко, което оставаше бе изхвърляно навън, за да стане и храна на рибата и други животни.

Когато видях тази постъпка, останах без дъх. Сърцето ми се сви когато видях, че бобената чорба отиде за храна на рибите, а аз умирам от глад, а пък всеки обича боб, особено през Великия пост, а особено когато е манастирски. Правен с молитва, любов и сърце. След като бобът бе изхвърлен, се разнесе страхотна миризма и благоухание, което в миг изчезна поради това, че казанът на секундата бе измит със силна струя топла течаща вода.

Бях съсипан. Очаквах да си хапна боб, бленувах, а се оказа, че той бе изхвърлен, а отецът даже и не подозираше моята носталгия по това прекрасно ядене и продължаваше да готви за обяд.

Ястията, които бяха сложени за обяд, не ми бяха сладки, вкусни и засищащи. Аз мислех, тъгувах по бобената чорба, която замина в морето.

От тогава, до днес, а от тогава са минали тринайсет години, бобът ми е пред очите и винаги с разочарование си спомням, за това, че не ни покани отец Кирил на бобена манджичка. Все още искам да си хапна от боба, който бе сготвил отец Кирил.

Станалото станало, стореното, сторено, нашият разговор продължи в духа на духовното поучение и приятелски дух и нищо неподозирайкият отец Кирил гледайки моята унила физиономия да ни разсмее и развесели. Поради това, той с шеги искаше да ни разведри и създаде приятелска обстановка.

След като си тръгнахме от светата обител с изпълнени, все пак сърца, с духовност, вяра, надежда и любов, отдалечавайки се от манастира с една манастирска кола до Карея, а от там и се прибрахме в Солун в манастира „Св. Теодора“, където живеехме като студенти, аз му споделих моята болка. Разказах му за онова, което се бе случило и как съм се срамувал да си поискам от бобената храна и как отецът я хвърлил в морето.

Разбира се, отец Доротей ме смъмри приятелски и сподели, че е трябвало да си кажа, а не да си мълча. Но на мен не ми бе удобно, срамувах се.

Тази случка я запомнихме и двамата, защото след това се смяхме и шегувахме и сега, когато и да се видим, винаги си припомняме за бобената манджа, която беше толкова вкусна, най-вкусна на света и не можахме да опитаме. Днес, имам чувството, че какъвто и готвен боб да ям, онзи в манастира Пандократор е най-вкусен, най-хубав и ароматен, нищо, че не съм го опитал.

Може би, че бях гладен, може би, че бях изморен, а може би, че обичам боб, не знам, но това беше най-прекрасната гозба, която някога съм виждал. Манастирски боб, готвен в средновековна обстановка, врял в казан от годините на турското робство, сварен през XXI в., такъв какъвто са го яли хиляди монаси носещи в сърцата си Бога, молитвеници, чудотворци, пустинници, игумени и архиерей, това бе нещо дивно и вечно, един непресъхващ извор на любов и всеотдайност на готвача към своите братя. Размишлявайки осъзнах колко е трудно послушанието да готвиш на братята. Колко е тежко да угодиш на различните нрави, вкусове и състояния. Разбрах, че това е подвиг, подвиг, изпълващ този, който го носи със смирение, благодат и търпение.

По този повод разбрах, колко са прави светите монаси и отци, когато, за да може да се кали някой монах в смирение, търпение, понасяне на обиди и др., е изпращан да бъде готвач в голям и многочислен с монаси манастири. Това е, за да възраства в любов към братята, понасяйки поругания, несгоди и обиди.

Аз не съм дръзвал да осъждам отец Кирил, че не ми даде боб, но спомняйки си тази случка, си отговарям на много въпроси свързани с монашеските послушания, които водят монаха към изграждане и изпълване на сърцето му с любов, внимание, разсъдителност и грижа за своя събрат и ближен.

След няколко години поради здравословни причини отец Кирил се премести в друг манастир извън Света гора, близо до своя роден край и при всяко мое посещение при моя състудент и приятел отец Доротей в Атина, правим планове да извикаме или да отидем на гости на отец Кирил, за да ни сготви онзи прекрасен боб, който изхвърли в морето.

Дано, с Божия помощ, това някой ден се случи, за да отмине носталгията по манастирския боб, готвен от отец Кирил в светогорския манастир Пандократор.


Публикуван в https://www.pravoslavie.bg

ЗАЩО? -ЗАЩОТО:

"И тъй, идете, научете всички народи, като ги кръщавате в името на Отца и Сина и Светаго Духа, и като ги учите да пазят всичко, що съм ви заповядал, и ето, Аз съм с вас през всички дни до свършека на света. Амин."

                                       (Матей 28:19,20)

АДРЕС

София 1000

Ул. "Цар Калоян" № 7

АБОНАМЕНТ

© 2019 † Белоградчишки епископ Поликарп. Всички права запазени.