Неделя след Въздвижение*



„...обаче, като узнахме, че човек се оправдава не чрез дела по закона, а само чрез вяра в Иисуса Христа, и ние повярвахме в Христа Иисуса, за да се оправдаем чрез вярата в Христа, а не чрез дела по закона; защото чрез дела по закона няма да се оправдае никоя плът. Ако пък, залягайки да се оправдаем в Христа, и сами се оказахме грешници, нима Христос е служител на греха? Съвсем не! Защото, ако отново градя, що съм разрушил, сам себе си правя престъпник: чрез закона умрях за закона, та да живея за Бога. Разпнах се с Христа, и вече не аз живея, а Христос живее в мене. А дето живея сега в плът, живея с вярата в Сина Божий, Който ме възлюби и предаде Себе Си за мене“.

(Гал. 2:16-20 )

Възлюбени в Господа братя и сестри,


В Неделята след Въздвижение, Църквата насочва нашето внимание към осъзнаване на някои важни моменти, чрез които ние да живеем спокойно, благодатно и да бъдем изпълнени с добри и прави мисли, че нашият живот има смисъл и цел, а не блуждаем в небитието, и че не съществуваме напразно. Господ ни говори днес, че стремежите ни не бива да са само материални и повърхностни, а преди всичко и най-вече придобиване на Бог в сърцето ни, осъзнаване на непреходното и вечното, както и да знаем как и по какъв начин да общуваме с Господ и придобивайки Го, да придобием вечния и блажен живот.

Намираме се в Неделя след Въздвижение, след въздигането на Честния и животворящ Кръст Господен. Както в неделята преди този празник, така и в неделята след празника Въздвижение, който отбелязахме на 14 септември възпоменаваме все още онова, което възвиси духовността, което възвиси Бога, и чрез което дойде Възкресението. И не случайно, когато погледнем един кръст виждаме на лицевата страна разпятието на Господа Иисуса Христа, а от другата страна неговото Възкресение. И както казва църковното песнопение „без кръст няма Възкресение“, така и ние се вдъхновяваме, че без носене на рамото ни, страданията, кръста на Господа Иисуса Христа със смирение, с любов, с вдъхновение, не следваме ли Божествения път, няма да има възкресение за нас. Няма да има вечен и блажен живот в недрата на Отца, така, както ни показаха Христос, апостолите, апостолските мъже и всички онези, които вдъхновяваха Църквата по време на нейната две хилядолетна история. Дори и днес има хора, и ние знаем това, но трябва да пребъдваме в смирение, които възхваляват, възвеличават и показват истината такава, каквато е.

Апостолското четиво, което ще разгледаме днес, е иззето из писанията на свети апостол и проповедника на народите Павел до галатяни, до галатийската църква.

Той говори на християните, както сме казвали, със дух на кротост, на смирение, на вдъхновение, с дух на особена покорност на Бога и на човека, за да спаси, за да насърчи, да изправи пътя, по който човешката душа да тръгне по Бога.

Той казва: „обаче, като узнахме, че човек се оправдава не чрез дела по закона, а само чрез вяра в Иисуса Христа, и ние повярвахме в Христа Иисуса, за да се оправдаем чрез вярата в Христа, а не чрез дела по закона; защото чрез дела по закона няма да се оправдае никоя плът“. Един момент от неговата проповед, който наистина ни вдъхновява, и който наистина очертава истинския път, по който днес всеки един християнин, трябва да върви. И това е, че човек се оправдава пред Бога, въздига се пред Бога, спасява се пред Бога не чрез дела по закона само и единствено, а чрез вярата в Иисуса Христа, чрез истинската вяра в Спасителя. Оправдава се, както Христос каза на самарянката, когато стоеше при кладенеца, че ще дойде ден, когато, нито там или на друго място, ще се покланяте, а ще се покланяте на Бога с дух и с истина. Това е нашата вяра. Това значи да се оправдаваме с вярата, да почитаме Христос с дух и с истина. Разбира се, когато говорим, че човек не се оправдава чрез дела по закона не значи, че ние трябва да ги отхвърляме делата – напротив. Но, най-вече и преди всичко, да гори в сърцето ни вярата в Спасителя, която да ни прави да бъдем достойни негови последователи и чеда.

Какво има в предвид светия апостол? Той има в предвид юдеите, които до такава степен са се отдалечили от Бога, а галатииците са именно хора, които са запознати с вярата, с това, което трябва всеки един юдеин да знае. Те са изпълнявали закона. Принасяли са жертви. Правили са какво ли не, което изисква закона, но са били лишени от дух, от истина. Изпълнявали са само външното, без да гледат на вътрешното, както и ние днес изпълняваме външни обреди, външни традиции, външен закон. И да не давам примери, а това, което трябва да погледнем, е вярата в Спасителя. Да Го признаем, да Го приемем, да бъдем Негови. Не го вършим, не го правим. Устремили сме се към нещо, което и ние не знаем. И днес, както ни проповядва свети апостол Павел, ние няма да се оправдаем чрез това само и единствено, а чрез вярата в Спасителя. Оправданието означава да се спасиш, да достигнеш до Царството Небесно, да станеш чедо на Бога, да станеш част от Него. Да бъдеш в Него, с Него и Той да бъде с теб, и в теб. Затова „и само чрез вяра в Иисуса Христа и ние повярвахме“ за това, „за да се оправдаем не чрез дела по закона, а чрез вярата. Защото чрез дела по закона няма да се оправдае никоя плът“. Много точно, много ясно и категорично е казал светия апостол. Разбира се, като основа в нашия живот трябва да бъде Спасителят, да бъде само и единствено Той. И всичко, което правим външно, то ще бъде израз на вътрешното ни настроение и духовност, и ще ни бъде за спасение. Ще ни бъде за вечен и безкраен живот. Не може да правим външно, без да имаме вътрешно. Без да имаме в сърцето си вярата за Спасителя и то да изпълва със съдържание, и с плодове всичко онова, което правим.

Юдеите искаха чрез външното да се покажат вярващи. Принасяйки жертви, правейки онова, което учеха книжниците и фарисеите. Чрез това мислеха, че ще достигнат до познанието и са в него. Не ще го постигнат, а са в него. Бяха затворени очите им за друго. За смирение, за кротост, за какво ли още не духовно, съвършено и пропаднаха. А ние, ни учи апостолът, не трябва да бъдем такива. А да бъдем със силна вяра в Христа Иисуса, който е основата на всичко.

„Ако пък, залягайки да се оправдаем в Христа, и сами се оказахме грешници, нима Христос е служител на греха? Съвсем не.“ – казва свети апостол Павел. Ние ако залягаме да се оправдаем в Христа и сами сме грешници, и сами грешим…. Нима Христос е служител на греха. Не. Но Той е силата,Той е крепостта, Той е онзи, който ни вдъхновява и чрез когото ние черпим сила, за да бъдем оправдани в Неговото Име.

„Седемдесет и седем пъти по седем прощавайте“. Ние залягаме да се оправдаем в Христа, но това означава, че ще трябва да се борим. Защото сме грешни, защото сме немощни, защото сме слаби. Това не означава, че Христос е служител на греха, Той е такъв, който е проводник на греховете... Не. Той напротив - в това, че ние сме грешни, немощни Той е нашата сила и опора, за да се преборим, да се спасим и да се избавим от примките на греха, на онова, което е тленното и преходното. Много често, когато един човек влиза в църквата казва: “Много по - добре си живеех, когато бях извън църквата“. Защо? Защото, тогава не е виждал. Защото, тогава не е чувал, не е разбирал кое е грях и кое не. Кое е да вървиш по правия път и кое не. И когато влиза в Църквата разбира, и тогава борбата му е много по-голяма, отколкото когато е бил извън Христовото стадо. Но, въпреки всичко, Христос, който не е служител на греха, а разобличител на греха, ни дава силата да прозрем кои сме, къде сме и това, което ни пречи, да го избавяме, да го изкореняваме и да вървим по правите друмища за спасение и вечен живот. „Защото, ако отново градя, що съм разрушил, сам себе си правя престъпник: чрез закона умрях за закона, та да живея за Бога. Разпнах се с Христа, и вече не аз живея, а Христос живее в мене. А дето живея сега в плът, живея с вярата в Сина Божий, Който ме възлюби и предаде Себе Си за мене“.

„Ако отново градя, що съм разрушил, сам себе си правя престъпник.“ Ние трябва да градим, не да рушим. Затова трябва да сме постоянни в онова, което сме тръгнали да вършим – духовен живот. Да имаме свят и праведен, и истински вдъхновен живот в Бога. Не да рушим. Не да занемаряваме, а да бъдем постоянни. Отново трябва да изграждаме себе си. Дори и когато паднем, да не униваме, но да се изграждаме. „Защото, колкото пъти паднеш, толкова пъти стани.“ – е казал Спасителят. Ние не трябва да правим себе си престъпници, а трябва да правим себе си праведници. Затова нека бъдем постоянни. Затова нека да градим, да надграждаме. Не да рушим. Не да съсипваме онова, което сме изградили. Защото, чрез търпението, чрез постоянството си, ние ще бъдем наистина истински последователи на Бога.

Чрез закона умрях за закона, та да живея за Бога“. – казва свети апостол Павел, учейки галатийците. Чрез този закон умрях за закона. Чрез закона, който е Христов. Чрез закона, който е Божествен. Умрях за него, т. е. впих се във него. Той е в мен и стана част от мен, та чрез това, да живея за Бога. Така и ние закона Божествен трябва да имаме в сърцата си. Да умрем за него. Да бъдем готови да се жертваме за него с живота си, с постоянството си, с всичко онова, което ни заобикаля, та да живеем за Бога.

И продължава той – светият апостол – „Разпнах се с Христа“. Както Христос се разпна, така и аз се разпнах. Разпънах себе си.

И не вече аз живея, а Христос живее в мене“. Това сме ние, християните. Такива трябва да бъдем. Да живеем за Христа. Да се разпъваме, както и Христос, и тогава ще бъдем уверени. Ще знаем, че не ние живеем, а той живее в нас. Той е основата и центъра на нашия живот. Той е изпълнението на нашата душа, живот, всичко онова, което сме, на нашата пълнота. Той е пълнотата в нас и ние трябва да знаем, че тогава сме християни, когато Христос живее в нас и ние в Него. А дето казва „живея сега в плът, дето съм немощен, дето страдам, дето съм изпълнен със страдания, живея с вярата обаче в Сина Божий, живея с надеждата в Сина Божий Спасителя Христос, който ме възлюби и предаде себе си за мене. Живея с тази вяра, която ми показва и вдъхновява, че Христос ме е възлюбил. Всеки един е възлюбил и е предал себе си за нас, за мен, за теб, за всеки, който се е родил на тази земя. Тази саможертва винаги е вдъхновявала. Тази Божествена чистота винаги е окриляла всеки един и го е правила да бъде разумен, да бъде истински, да бъде наистина Божествен – чист и свят. Затова и ние сме призвани да живеем за Христос, да живее в нас и това, че сме плътски, и че имаме падения да не ни отдалечава от Бога, а напротив да ни дава силната вяра, че Той Христос живее за нас и в нас, и ни е възлюбил. И не само това, но и е предал Себе Си за нас. Той дойде за нас. Не за Себе Си. Да ни спаси от греха. Да ни обнови и да ни направи отново такива, че чрез това райско блаженство, което имаха Адам и Ева да наследим, и ние царството небесно, и да бъдем приятели с Бога. Да бъдем негови чеда и да се наслаждаваме на вечния и блажен живот. Амин!


Произнесена в предаването „По пътя към храма“ на Радио „Видин“ на 21.09.2014 г.

*Апостол, съдържащ подредени апостолски чтения за през всички дни на годината, Св. Синод на БЦ, София, Печатница и букволярница П. Глушков, 1926 г., стр. 381.

ЗАЩО? -ЗАЩОТО:

"И тъй, идете, научете всички народи, като ги кръщавате в името на Отца и Сина и Светаго Духа, и като ги учите да пазят всичко, що съм ви заповядал, и ето, Аз съм с вас през всички дни до свършека на света. Амин."

                                       (Матей 28:19,20)

АДРЕС

София 1000

Ул. "Цар Калоян" № 7

АБОНАМЕНТ

© 2019 † Белоградчишки епископ Поликарп. Всички права запазени.