Като студент в Солунския богословски факултет, имах възможността често да посещавам Света гора, като имах честта да създавам приятелски връзки със светогорци, тъй като някои от тях учеха във Факултета, а други по една или друга причина идваха в Солун и посещаваха различни енории, както и манастира, в който живеех по това време. При едно от многобройните ми пътувания до Света гора, заедно с моя много добър приятел от студентските години отец Доротей, посетихме един известен светогорски старец, който се славеше като голям молитвеник и чудотворец. Това беше старецът Гавриил. Неговата килия се намираше близо до манастира „Кутлумуш“ и килията на великия старец Паисий.
Килията му бе обикновена къща, която по нищо не се отличаваше от един селски дом. Известно бе, че той сам, със свои средства я е построил. Напускайки света, той раздал една част от имуществото си на сиромаси, а другата част използвал, за да построи или по-скоро да ремонтира килията си.
Наистина старецът Гавриил бе един голям и смирен труженик на Господнята нива в нашето съвремие. При него ни заведе светогорският монах Арсений, с когото се познавахме от манастира „Св. Теодора“ в Солун и който отсядаше при нас, когато идваше в града. Манастирът „Св. Теодора“ се намира в самия център на древния и славен християнски Солун. Светата обител и до днес е пристан за много православни духовници от цял свят.
Докато се спускахме по пътечката от Карея през „Кутлумуш“ към килията на стареца, с отец Доротей и монаха Арсений разговаряхме за духовния живот на Атон, както и за светостта на отец Гавриил. Срещата, която предстоеше, не бе предварително планирана. Случи се така, че засякохме брата Арсений в Карея, който се зарадва на срещата ни и от приказка на приказка ни предложи да отидем с него при стареца Гавриил. Той трябваше да занесе на стареца продукти, които бе напазарувал за него.
Влязохме в килията и Арсений ни представи. Щом старецът разбра, че съм от България, се зарадва и ми каза, че Българската църква преминава през труден период, но това ще премине, просто е необходимо търпение.
Той бе нисък с къса брада, носеше скромни вехти дрехи и мека плетена шапка. Поклони ни се, целунахме си ръце и веднага ни поведе към своя малък параклис, където целунахме светите икони и изпяхме няколко тропара. Отец Доротей имаше прекрасен глас и Божията дарба да пее. Талант, който наистина използваше за слава на Бога…
По молба на брата Арсений старецът ни показа една истинска чудотворна светиня. В следващия момент от своята килия той донесе икона с Христовия образ, която държеше плахо и с голямо благоговение, и която ни подаде да се поклоним пред нея. Старецът ни разказа, че иконата мироточи. Със собствените си очи видяхме как от очите на Спасителя се стичаха капки с миро, което благоухаеше и ароматът му изпълваше цялата килия. За първи път ставах свидетел на такова чудо! Бях много развълнуван от видяното – едно е някой да ти говори за подобно нещо, а друго е да го гледаш с очите си. И така, в този ден бях ощастливен от две чудеса: да се докосна до личността на един дивен светогорски старец, какъвто бе отец Гавриил, и да се поклоня пред мироточива икона на Спасителя…
След като се поклонихме пред чудотворната икона, дядото ни покани в своята гостна на почерпка. Излязохме на една остъклена веранда, която изпълняваше функцията на гостна, и поседнахме на застланата с черги пейка. В единия край на верандата имаше импровизиран нисък креват, на който още с влизането ни старецът легна и заръча на брат Арсений да ни почерпи. Монахът веднага се разшета: направи кафе, донесе локум и препечени сухари – традиционна почерпка за Света гора.
Аз бях по-мълчалив от отец Доротей. Може би се притеснявах да говоря на гръцки, за да не направя грешки и да ми се смеят, но за моя радост отец Доротей не спираше да задава въпроси към стареца. От своя страна, той също бе разговорлив –не се опитваше да отклонява въпросите, а отговаряше на всичко, за което бе запитан, и с голямо смирение ни говореше за това, че в монашеския си път, който и двамата сме избрали, трябва винаги да имаме Христовия образ и пример пред очите си. Отец Гавриил ни говореше за чистотата на монашеския живот; за това, че е блажен онзи, който е предпочел да служи на Бога в монашество. Той облажаваше всеки монах и се молеше за всеки, отрекъл се от света. Питаеше особена любов към монасите. Разбрахме, че помага с каквото може на по-бедните монаси на Света гора. Един от тях беше и отец Арсений, който с голяма благодарност към стареца му помагаше в неговите нужди.
Много хора пишеха писма на стареца и му изпращаха имена, които да споменава в молитвите си; много му звъняха по телефона, за да поискат неговото молитвено застъпничество. На всички той обръщаше внимание, никоя молба не пренебрегваше и денонощно се молеше Бог да изпрати Своята благодат над онези, които търсят помощ и подкрепа.
Старецът ни казваше, че и ние трябва да се молим за хората. „Трябва денонощно да възнасяте молитви за хората около вас, защото те имат нужда от застъпници пред Бога, а кой може да бъде по-голям застъпник от един монах?!“, казваше ни той. Докато старецът говореше, Арсений започна да ми диктува телефонния си номер, за да имам връзка както с него, така и с отец Гавриил. Монахът обаче говореше доста неразбрано и заваляше при всяка дума. Той беше от централната част на Гърция, от т.нар. влахи.
Монахът продиктува телефонния си номер и след като го записах на едно листче, ме накара да го прочета на глас, за да види дали съм го записал правилно. Съмняваше се в моя гръцки и си мислеше, че може би няма да мога да го разбера. Затова трябваше да повторя онова, което бях записал. След като казах последните две числа от номера – 23 – икоси трия на гръцки, той възрази като каза, че не е „икс трия“, а е „икс трия“! Пак повторих „икоси трия“, както бях записал. Той възмутено повтори „икс трия“! Бре, зачудих се аз, нали 23 ми казва, 23 записвам, какво пак не съм разбрал?!
Той се обърна към стареца и му рече: „Гледай, дядо, аз му казвам „икс трия“, а той пише „икс трия“!“. „Ха-ха-ха“, чу се от леглото, където лежеше старецът. Отец Гавриил се засмя като малко дете, от което ми стана много мило. „Как няма да запише така! – рече той – Ти нали си влах, така говориш, че няма как да те разбере.“ Тогава старецът се обърна към мен и ми каза: „Отец Поликарп, числата не са 23, а 63. Той просто шестицата (екси на гръцки) не я изговаря правилно, а по влашки, съкращава цялата дума, заваляйки я.
Тогава брат Арсений допълни: „Да, разбра ли, не „икс трия“, а „икс трия“?!“ Всички започнахме силно да се смеем и чистосърдечно да клатим глава към Арсений в знак на съгласие.
Това бе една задушевна случка, която чрез смеха ни накара да се сближим още повече. Бях изумен колко естествен и смирен беше старецът. Понякога си мислим за такива хора, че с тях трудно се говори и общува, но той бе така обикновен и достъпен, че с това си поведение ни даваше пример и ние какви трябва да бъдем в нашето монашеско служение.
След като още малко побеседвахме със стареца, дойде време двамата с отец Доротей да тръгваме. Целунахме му ръка и се сбогувахме с него, оставяйки го в усамотение със своята малка протъркана броеница в ръка.
Отец Арсений ни изпрати до външната порта и с усмивка ни заръча да се молим за него. Обнадеждени духовно, почерпили благодат от този велик старец, двамата тръгнахме по пътеката към манастира „Ивирон“, където останахме да пренощуваме, а след това се запътихме към манастира „Пантократор“…
Публикуван в https://www.pravoslavie.bg