Размисли върху любовта според св. ап. Павел



Размисли върху любовта според св. ап. Павел

(Из Първото му послание до Коринтяните 13:4-8)


„…щом любов нямам, нищо ме не ползува.“.

Мерилото на вярата ни в Бога не е нищо друго освен любовта. Каквото и да се стреми да постигне човек, да изгради, да покаже пред човеците, нищо по-достойно, истинско и вечно няма от любовта.

За тази любов ни говори Свещеното Писание, както на Стария завет, така и на Новия завет.

Каквито и истории да срещаме в Стария завет, дори понякога и безсмислени, неоснователни и странни, винаги всичко опира до любовта. Каквото и да е недоумението ни от различните моменти на Новия завет, всичко опира до любовта.

Защо е всичко това?

Всичко това е заради човека. Да, за всички живели преди нас, сега с нас и онези, които ще се родят след нас. За венеца на Божието творение – Човекът.

Да се влее той в Божията благодат, в Божествената радост и да подели Бог с човека Своето творение и чрез това да го направи като Себе си. Да го обожи и изпълни с подражание, вечност и вечен живот.

Вдъхновен от Божията любов, св. ап. Павел, за да изрази своя възторг от най-великата добродетел изпитал я в пълнота, пише до Коринтяните в първото си послание като казва:

„Любовта е дълготърпелива,“.

Защо любовта е „дълготърпелива“?

Дълго търпи любовта, само тогава когато тя е свързана с Бога. Ако любовта не е стъпила здраво на основите на вярата в единия истински Бог, тя няма тази сила и качества да дълготърпи. В нашия духовен живот и стремеж ние винаги се ползваме от Божия пример. Пример, който е свързан в отношението на Бог към човека. Взирайки се в най-малките детайли на Свещеното Писание, с удивление разбираме, че Бог проявява към нас дълготърпение. Въпреки, че човечеството постоянно се отдалечава от Бога, Той винаги е готов да стори крачка назад, за да приеме падналия човек. Винаги прави невъзможното възможно, за да въздигне човека от греха и отдалечаването му от Твореца не просто с търпение, а с дълготърпение. Поради това отношение на Бог към нас човеците, ап. Павел ни казва да бъдем не просто търпеливи, а дълготърпеливи. Дълготърпеливи към Бог, към Неговото творение, към човеците, към видимите и невидими твари. Тоест, да бъдем подражатели на Бога, за да се наречем Негови последователи, ученици, споспешници. Няма как да бъдем истински такива, ако не заложим дълготърпението в нашето съществуване.

Много често споделяме, че не можем да търпим и не можем да понасяме. Това е свързано с Бога, живота ни и всичко, което ни заобикаля. Тогава е необходимо да си зададем въпроса: Вярваме ли в Бога и как вярваме в Него? Противен случай, целият ни живот няма да бъде отдаден в духовно извисяване и градивност, а в лъжа и спекулации.

Наставлението на ап. Павел да бъдем дълготърпеливи не е просто повърхностно и не подлежи на тълкувание. То е сериозно и буквално е необходимо да приемем в нашия живот.

Ако нямаме дълготърпение няма да се изкачим по стълбицата на любовта и няма да достигнем до нея, защото, за да стигнем е необходимо да я възприемем и да знаем, че тя е:

„пълна с благост,“.

Второто стъпало по лествицата на любовта е „благост“.

Не случайно първото стъпало е дълготърпението, защото не е възможно човек да бъде благ и да прелива с благост, ако преди това не е придобил и не се е утвърдил в дълготърпението.

Само Бог е благ. Следователно, като Негови последователи и ученици, длъжни сме да се стремим да стъпим здраво на основите на благостта. Тоест, да подражаваме на Бога. „Защото Той (Бог) е благ и към неблагодарните, и към злите.“ (Лука 6:35)

Православният християнин няма друг път, освен да се стреми да изпълнява тези слова буквално, без да търси оправдание за духовното си нерадение. Липсва на всички ни да се изпълним с благост един към друг. В духовния живот всичко е свързано. Не можем да се стремим да придобием една добродетел или едно послушание, а стремейки се в едното, придобиваме всички. Ето затова, придобивайки любовта „пълна с благост“, стъпваме на пътя на:

„любовта не завижда,“.

Отново въпрос: Защо „любовта не завижда“? Ами, защото е любов. Който обича, той не може да завижда, той не може да завиди на никого за нищо. Това е качество, което придобиваме посредством любовта.

В човешките взаимоотношения изпадаме в много крайности, една от които е да завиждаме на хората около нас. Да завиждаме за живота, който живеят, за богатството, което имат, за красотата им, за знанията им, за всичко, което можем да си представим - завиждаме. Завистта поражда злоба и омраза. Преодолявайки завистта, изкореняваме омразата и ненавистта към другия за неговите лични постижения и подтикваме себе си към подпомагане на въздигането в живота на хората около нас.

Ето защо, завистта не бива да съществува и намира място в живота на човеците, не само на вярващите, но на всички човеци. Защото, за да станеш вярващ и да придобиеш Бог в сърцето си, трябва да станеш човек. Извън това не се постига нищо свързано с истинското ни общение с Бога.

Именно и заради това любовта:

„се радва на истина;“.

Любовта не лъже, тя обича истината и се стреми в нея да пребъде и нея да разпространява в живота.

Тя се радва когато в сърцата на човеците се утвърждава истината. Истината за Бога, истината за духовния живот, истината за света около нас, истината, която ни пробужда от греховния сън и ни прави да бъдем трезвомислещи във всяко едно отношение. Човекът, който се посвещава на Бога и изгражда себе си в любовта, той радее за истината и се стреми да я насажда в отношенията си с околните, но с разбиране, отговорност и проява на здрав разум, а не насила, не злобно, не с ярост. Противен случай, любовта не е възприета като отношение в правилния и вид и не носи полза за никого. Истината се отстоява така, както казва св. ап. Павел, чрез именно тези слова, които четем и разсъждаваме върху тях. Именно и заради това, апостолът казва:

„всичко извинява,“.

Да, любовта всичко извинява. Тя не се замисля. Напротив, винаги се стреми да оправдае човека в неговото противно действие. Ще каже някой, всичко ли да извиняваме стъпили на пътя на любовта?! Да, всичко. Няма нещо, което да не можем да извиним и не трябва да извиним. Трябва, обаче, да имаме едно предвид. Когато говорим за любовта и утвърждаването ни в нея, трябва да знаем, че в това са призвани всички, без изключение. Изобщо, когато говорим за любовта и нейните проявления, трябва да знаем, че когато всички са запознати и живеят в любовта, няма да има дилеми. Движещата сила на любовта ще е изтрила всяко едно противно на нея движение. Когато има неразбиране на любовта в този Евангелски, апостолски и светийски пример, тогава е необходимо да имаме здрав разсъдък, разсъдителност, отговорност и да имаме пред очи живота на Спасителя Господа Иисуса Христа и според това да се стремим да поставим Него пред всяко наше решение. Тоест, да се стремим да си представим, да помислим как Господ Иисус Христос би постъпил. Не да се ръководим от нашите лични пристрастия, интереси, страсти и очаквания, а от Христовите. Дори и да не е по нашите разбирания и очаквания, е необходимо да се вслушаме и да постъпим по начина, по който изисква Нашият Спасител, защото ние целим да постигнем Божественото, а не земното: „По това ще познаят всички, че сте Мои ученици, ако имате любов помежду си.“ (Йоан 13:35). Нашата цел е да надхвърлим земното с небесното. Поради това, любовта „всичко извинява“, безусловно, безпрекословно и с необходимото внимание, не когато ние искаме, а когато ще е най-полезно за другия до нас. Тоест, с грижа за другия, пренебрегвайки нашия егоизъм. Това е свързано с:

„на всичко вярва,“.

Съвършената любов вярва на всичко. Тя вярва на Бога, вярва на Църквата, вярва на човеците, вярва на всичко, което я заобикаля. Не, това не е сляпа вяра или овчедушие, това е доверие в Божия промисъл и грижа за спасението ни. Да вярваш не е никак лесно. Вярата я има истински само тогава, когато е съпътствана от истинската любов. Божествената. Както Бог вярва на човека и го обича и отдаде Своя Единороден Син, за да го спаси от греха и мрака, така и всеки човек вярва в Бога и Му се доверява, като вярвайки Му, не бива да се съмнява в нищо. Истинската любов вярва на Бога и не допуска съмнение. Между другото, ако малко се позамислим и решим да постъпим по този начин само за един ден, ще видим, че се услажда животът ни от тази вяра и ставаме и към околните добри и всеотдайни, изпълнени с вяра и доверие към тях, защото: „Ако Бог е за нас, кой ще е против нас?“ (Римляни 8:31) Затова, когато вървим по пътя на любовта изпълваме цялото си същество с вяра, която ни прави свети и не от този свят. Тогава постигаме добродетелност, когато не сме от този свят и стремежът ни за това се вижда не от нас, а от другите, тези, които са до нас, и вярващи и невярващи. Вярата в Бога ни открива вярата в нашия ближен. Вярата е основата на правилните човешки взаимоотношения.

Насочили стъпките си към „на всичко вярва“, стигаме и до:

„на всичко се надява,“.

Надява се на Божието слово, на човешките обещания, изобщо на всички обещания, които са насочени към нея. Ние винаги се надяваме за всичко. Няма човек, който да не се надява. Но православният християнин се надява на искреното си отношение с Бога и ближния. Чрез надяването се стреми да изпълни Христовото слово: „И както искате да постъпват с вас човеците, тъй и вие постъпвайте с тях.“ (Лука 6:31) Затова се надяваме, че както ние постъпваме с другите и те ще постъпват с нас. Надяването не е еднопосочно, а вдупосочно. Да се надяваш не е празна работа, а достойнство, което ни прави да ценим другия и да го поставяме чрез смирението си по-високо от нас. Чрез надяването на всичко ние смиряваме себе си, а чрез смирението постигаме благодат.

Всички тези благодатни моменти правят нашата любов такава, че:

„всичко претърпява“.

За да претърпиш нещо, каквото и да е, е необходима сила и воля. Човек има истински сила и воля само тогава, когато живее за Бога и се стреми да изпълнява Божиите заповеди. Невярващият човек има сила и воля, но обуреваван от житейските грижи, трудно и с особено затруднение преминава неговия живот. Много често, поради духовна немощ, той не намира и смисъл в своето съществуване. Човекът, който се стреми да бъде приятел с Бога и да възраства в добродетелен живот, той претърпява всичко заради Бога, своето спасение и добрия пример за обществото. Може ли да има избор в претърпяването? Не, няма избор. Любовта „Всичко претърпява“. Без значение какво и кое е то. Да си спомним Господ Иисус Христос. Изборно ли претърпя несгодите в земния си живот. Не, всичко, което Бог бе приготвил за Него Той претърпя безропотно. Ето, това е редно да бъде и нашето отношение. Изграждайки се в любовта тя „всичко претърпява“ и ни дава богатството на безропотността, което е от особена важност за изпълването на нашето съществуване с любов. Това означава, че постигнали такава духовна висина, ще знаем, че:

„Любовта никога не отпада,“.

Да, любовта не отпада, тя пребъдва. Никой не може да съкруши любовта или да я победи. Тя е над всяка човешка страст и желание, тя е онази сила и мощ, която ни прави да бъдем непобедими като Бога, Този, Който, не само ни даде любовта, но ни и показа как се живее в нея и постъпва в живота по нейните правила.

Тя е непобедима, защото Бог е любов и ни е дал обещание, че всички които искат да се осветят, трябва да бъдат и да постъпват като Него: „Който не обича, не е познал Бога; защото Бог е любов.“ (1Йоан 4:8) Щом Бог е любов, следователно и ние трябва да се изграждаме като хора на любовта. Не само със слово да любим, но най-вече на дело. Бог казва, че „портите адови няма да й надделеят“ (Матей 16:18), следователно, нищо не може да победи любовта. Всичко в миг изчезва и се заличава, но любовта никога не отпада. Тя е свидетелството, че сме Божий и носим Спасителя в сърцето си и сме осенени от Светия Дух, Който възпълва всяка наша немощ и празнота.

Ето затова обичаме Бога с всичкото си сърце и душа, и се стремим да бъдем верни на Православната ни Църква, да обичаме Света Богородица и светиите, които ни показаха пътя за постигане на съвършенството и утвърдиха в истина думите Христови.

Да любим нашия ближен, който ни съдейства за укрепването в добродетелния живот, както и за това да бъдем винаги с Христа Бога и да Му служим според силите и възможностите си.

Имаме духовното задължение да обикнем любовта и я положим за основа на нашето духовно съвършенство и чрез добрия си личен пример да накараме хората да я пожелаят и да я поискат за свое крепко оръжие.

Най-голямата от всички добродетели-дарби е любовта.

Защото сам апостолът каза: „а другите дарби, ако са пророчества, ще престанат, ако са езици, ще замлъкнат, ако са знание, ще изчезнат.“

Любовта е всичко, което чрез вярата Бог иска от нас. Тя само и единствено ни дава, тя не отнема от нас. Тя не ни ограничава, тя ни освобождава и дава свобода.

Защото сам апостолът каза: „а другите дарби, ако са пророчества, ще престанат, ако са езици, ще замлъкнат, ако са знание, ще изчезнат.“

Любовта покрива много наши грехове: „Преди всичко имайте усърдна любов помежду си, защото любовта покрива множество грехове.“ (1Петрово 4:8)


ЗАЩО? -ЗАЩОТО:

"И тъй, идете, научете всички народи, като ги кръщавате в името на Отца и Сина и Светаго Духа, и като ги учите да пазят всичко, що съм ви заповядал, и ето, Аз съм с вас през всички дни до свършека на света. Амин."

                                       (Матей 28:19,20)

АДРЕС

София 1000

Ул. "Цар Калоян" № 7

АБОНАМЕНТ

© 2019 † Белоградчишки епископ Поликарп. Всички права запазени.