ЗАЩО? -ЗАЩОТО:

"И тъй, идете, научете всички народи, като ги кръщавате в името на Отца и Сина и Светаго Духа, и като ги учите да пазят всичко, що съм ви заповядал, и ето, Аз съм с вас през всички дни до свършека на света. Амин."

                                       (Матей 28:19,20)

АДРЕС

София 1000

Ул. "Цар Калоян" № 7

АБОНАМЕНТ

© 2019 † Белоградчишки епископ Поликарп. Всички права запазени.

Среща с отец Филотей и отшелника Кирил от Света Гора


В скромната ми поредица от посещения на Света гора и срещите ми с различни хора, както монаси, обикновени послушници и поклонници, съм имал честта да говоря по духовни теми с игумени на свети светогорски обители. Както много пъти съм отбелязвал, това за мен е голямо благословение и Божия милост, защото и да съм искал, да съм планирал, не бих направил и проследявал такъв сценарии. От много години се познавам с игумена на светогорския манастир Каракало, архимандрит Филотей.

Това е един изключителен преди всичко човек, а след това духовник, отец, наставник и благодетел на човешките души.

Моята първа среща с него бе извън Атон. Той посещаваше често един новоизграден малък метох на манастира, женски, край туристическото и курортно градче Аспровалта, на кръстопътя между Солун, Серес и Александруполи в Егейска Македония. Намира се на брега на Егейско море или както ние си го наричаме „Бяло море“. В съседство с големия православен център „Лидия“, построен от блаженопочиналия архимандрит Теофил.

В тази света обител се срещнахме с отец Филотей за първи път. Там се запознахме, там си поговорихме, там той ми даде първите наставления в монашеския живот, както и духовно насърчи сестрите и техния ефимерий да ме обичат, подкрепят и подпомагат.

Аз бях млад монах, все още нямах брада. Чувствах се дете, както и много смален пред малкия на ръст, но велик по дух игумен на манастира Каракало.

При този добър дядо ме заведе моя приятелка, моя сестра в Христа, моя майка, моя благодетелка, мой пример във всеотдайността, щедростта и милосърдието. Каквито и епитети да използвам по неин адрес, не биха могли да бъдат достатъчни, за да обрисувам със слово нейната пропита с Христов дух личност. Тя беше въплъщение на всичко нова, което бях чел до тогава в житията на светиите и се удивлявах и питах наистина ли е имало такива хора. В нейно лице разбрах, че това е възможно.

Както бяхме всички в Архондарика, в гостната, аз и старецът отидохме и приседнахме в малкия параклис на метоха. Там потънахме в духовни размисли или по-скоро старецът говореше, а аз слушах и се съгласявах с всичко, което той казваше.

Темата на нашия разговор бе монашеския живот, игуменското служение и последствията от всичко това.

Темата беше такава, защото това бяха годините, в които бях започнал да се занимавам със строителство на манастир, със сформиране на монашеско братство, както и с ръководството на послушниците и монасите в обителта.

Старецът ми обясняваше, че това е дело трудно и непосилно и не е за всеки, но като видя, че в очите ми блести искрата на желанието и неотказваемостта, той започна да ме наставлява и да ме окуражава в това намерение и дело.

Всичко, което той ми говореше аз не запомнях, много неща и не разбирах, поради все още неусвоения гръцки език, но неща, които впоследствие изплуваха в различните моменти и радости или трудни ситуации.

Старецът ми каза, че преди всичко и най-вече трябва да разчитам на Бога. Да се осланям на Неговата воля, сила и промисъл и да знам, че Той най-добре ще организира всичко. Тоест, да не разчитам на своите собствени сили и възможности, да потъпквам личния си егоизъм и да се жертвам за другите.

Беше много хубаво да си говорим със стареца - някак така в тишината, в мрака, сред светиите на иконите, всичко бе много лесно и достижимо, но в действителност бе трудно и тежко, но този разговор във всички моменти ми е изплувал в съзнанието и е разсейвал всяко страдание и е добавял радост върху радостта в моя живот.

Той се стараеше да ми внуши, че многословието не е полезно, както казва и Свещеното Писание, а искаше малко да се каже, но то да бъде запомнено. След като разговаряхме, той ми припомни важните неща и каза, че сега и да не ги запомня, то когато имам нужда от тях те сами ще изплуват в съзнанието ми, както и се случваше и случва.

Старецът Филотей, който е духовен брах с отец Ефрем от Аризона и духовен син на старецът Йосиф Исихаст, ми припомни, че трябва да се старая да бъда смирен, да се оставя на Божията воля, да не разчитам на себе си, а на бога, както и да се жертвам за Христовите приятели.

След като ми каза всичко това, аз почувствах, че той говорейки всичко това го е изпитал, изживял го е и в момента го живее. Той беше олицетворение и въплъщение на всичко което говореше и учеше другите. Освен, радостта, че той ме съветваше, радостта в сърцето ми беше толкова голяма и от факта, че имах възможност да го гледам на живо. Едно е да четеш книга с поучения от някои светогорски старец и да си го представяш, съвсем друго е той да ти говори и ти да си с него. Това е неописуемо състояние. Пожелавам го на всички.

Срещата ни премина бързо, защото старецът го чакаха много хора, които той трябваше да приеме, да поговори с тях, да ги утеши и да облекчи с опрощение и любов.

Въпреки краткостта на срещата, аз научих много. Тръгнахме си за Солун и през цялото време на пътуването си моята спътница, духовна дъщеря на отеца си говорехме за него, за манастира му и за неговите духовни чеда, които са на Света Гора.

След този разговор за манастира на отец Филотей и за неговите манастир, аз започнах да мисля, кога и как да осъществя пътуване до Света Гора, до манастира Каракало. В моите мисли и планове, за да ги изпълня се включи и Еводия-Параскеви. Така се казваше жената, която ме запозна с дядо Филотей.

Не след много дълго, аз тръгнах за Света Гора. Не беше трудно. Все пак, като студент в Солунския Богословски Факултет имах възможността да си организирам нещата съвсем сам и да поема безпроблемно, с благословението на моя духовен отец за Света Гора.

Преди да отида на Атон и да посетя манастира Каракало, игуменът бе известен за това, той даде съгласие да отида, както и разбира се, се бяхме уговорили да отида когато и той се намира в обителта.

С Божия помощ и благословение, по молитвите на отец Филотей и благословението на духовния си отец аз отидох на Света Гора в деня преди да бъде отбелязана паметта на св. Атанасий Атонски. Свещен ден за цялата Света Гора. Отбелязва се на 5/18 юли.

Два дни преди празника, аз пристигнах в Каракало. Бях посрещнат от братята на манастира, както аз, така и двамата послушници от начеващия се да бъде строен манастир в България, които водех с мен. Монасите ни почерпиха със студена вода, кафе и локум. Бяха много внимателни, мили и сърдечни. Направи ни впечатление любовта, която бликаше от тях, както и непрестанната молитва излизаща от сърцето им и изразена от устните им. Те през цялото време изговаряха молитвата: „Господи Иисусе Христе, помилуй мене грешния!“ До тогава не бях виждал такова нещо. Бях чел, но сега го видях с очите си и чувах как всеки брат си шептеше Иисусовата молитва. Колкото странно, толкова и монашеско. Колкото неестествено, толкова живо и кореспондиращо с вечността. Бях смаян.

След като се настанихме в килии, отидохме на богослужение, на което лично аз присъствах с голямо желание и нетърпение, за да видя всички братя и да се моля заедно с тях, та да черпя с пълни ръце благодат, мир и спокойствие.

Службата бе дълга, но неусетно премина. Всички излизаха, а на мен ми се оставаше, защото насладата и блаженството бяха неописуеми и не исках за нищо на света да изпускам.

Утеших се с това, че всички заедно отиваме на вечеря, където молитвата продължава, има духовни наставления и аз ще имах възможността да се наслаждавам и попивам всичко и всеки около мен. Игуменът се яви за малко на службата, после и на вечерята, но беше много натоварен, защото манастирът бе препълнен с поклонници, които искаха да говорят с него, да беседват, да се изповядват и да получат наставление и утеха, както за себе си, така и за свои близки, приятели или хора, които са ги помолили да споменат за тях.

Всичко премина неусетно, както службата, така и вечерята..

Легнахме си рано, защото на другия ден трябваше да ставаме рано за богослужение, а след това ни чакаше дълъг път до Великата лавра на св. Атанасий Атонски.

Колко съм спал и как, не си спомням, но зная, че преди да бие камбаната за събуждане аз бях станал и се бях приготвил за службата, която започна в 3:00 ч. Слязох в храма, а там един от братята палеше кандилата. Беше тъмно, само звезди грееха и се чуваха в тишината само пламъчетата от новозапалените кандила пред светите икони и свещени образи. Да не забравя да спомена, че в тишината чувах монахът да казва Иисусовата молитва постоянно. Той постоянно я шептеше.

Настаних се на едно тронче в храма от където да мога да наблюдавам всичко и да трупам идеи и опит и зачаках началото на монашеската обща молитва.

Унесен от духовната манастирска атмосфера и вглъбен в молитва по подражание на монасите аз бях дори и задрямал. Това ми се случваше често, защото късно лягах, пък се налагаше рано да ставам. Нямах и този манастирски тренинг.

Богослужението си течеше много спокойно, игуменът пак приемаше хора и през повечето време изповядваше и наставляваше поклонниците, които от цяла Гърция идваха при него за подкрепа.

По едно време при мен дойде един брат, който ме хвана за ръката и ме поведе извън храма, като ми каза, че игуменът иска да отида да се видим и да си поговорим.

За това бях отишъл и това беше причина за моето посещение, да се видя със стареца. Разбира се, да се поклоня на светините на манастира, да почерпя духовност и да се насладя на Божията благодат, трупана векове наред и която бликаше изобилно.

Бях заведен в едно малко параклисче до храма, където игуменът посрещаше всички посетители. Той седеше на едно малко тронче, аз влязох, той ме благослови, аз му целунах ръка и седнах до него.

Започнахме така жадуваната среща, която за мен отново бе едно голямо чудо. Бог ме удостояваше за втори път да беседвам с духовно светило от Света Гора, което бе мехлем за душата и радост за сърцето.

Този път със стареца започнахме съвсем конкретно да говорим за изграждането на манастира, за това къде трябва да гледа и насочва вниманието си един игумен и как да ръководи своите послушници и монаси.

Говорейки за строителството на манастира, който току що бе започнал да се изгражда и облагородява, игуменът Филотей се обърна към мен и с благ отчески тон ми каза: „Отец Поликарп, да знаеш, че ти започваш да строиш манастир, но на другия връх на планината, отсреща и дяволът започва да строи обител и да събира пълчища, с които да воюва срещу теб и твоите монаси.“ Тези негови слова се запечатиха в съзнанието ми. Много силно подействаха тези слова на моята млада монашеска душа, тръгнала без опит и опитност да гради манастир. Знаех, че е трудно, но наистина не си представях, че е дело непосилно за човеци.

Архимандрит Филотей въпреки всичко, обаче ме обнадежди и окуражи. Той с молитва на уста ми даде своето благословение и ми заръча да не унивам, а също така и да не се предавам, както и да бъда мъжествен, по примера на светиите и хората живели и осветили се преди нас.

Неговите наставления този път се рееха безспирно. Ако на първата ни среща той говори кратко, то този път словата му бяха многобройни и назидателни. Така мъдро говореше, че отново ми се прииска това да не свършва. Както е казал един послушник на стареца си, че му е достатъчно само да го гледа, така и на мен ми беше достатъчно само да гледам отец Филотей, нежели да слушам това, което той казваше.

От всички наставления, които ми каза този път, на секундата запомних това, че всяко дело благословено и Божие когато се започва, врагът на човешкото спасение подема инициатива и изгражда сила, за да противодейства и ако е възможно да го разруши. Тези думи не бяха случайни. Не случайно те се запаметиха в съзнанието ми веднага, защото през годините точно това се бе случило, точно срещу тази сила трябваше да се боря аз и всички около мен. Да се борим с поднебесните сили на злото.

Знаех, както ми казваше и старецът, че няма нищо случайно. Щом това ми говори, значи Бог влага в устата му тези слова, за да ги запомня, да ги пазя и да ми бъдат в определения момент от полза. Затова със сърдечна благодарност благодарих на отеца за неговото наставление и любов и му споделих, че и занапред ще разчитам на неговата помощ, подкрепа и наставление в трудното монашеско начинание. Разбира се, той се съгласи и с благата си усмивка ме поздрави и се разделихме. След като излязох от параклиса, след срещата с игумена, аз отидох отново в храма, а след това и в трапезарията, където обядвахме заедно, отново с братята и тръгнахме пеша за лаврата на св. Атанасий Атонски.

Бях щастлив и преизпълнен с надежда от срещата си с дядо Филотей. Той беше и си остава прекрасен духовник. Така ме окрили само с присъствието си, да не говорим с мъдрите си слова, че заприпках по пътеките и пътя към лаврата, който беше много дълъг. Превоз нямаше и се наложи да ходим пеш. Вътрешно си знаех, че Бог няма да ни остави да ходим до там пеша, защото службата беше вечерта, а до лаврата трябваше да ходим десет часа. Непосилно. Но, Бог, Който ни обича и подпомага, лошото е, че ние не го виждаме, дори не се стараем да видим благодеянията му, ни изпрати един светогорски монах с автомобил, който бе тръгнал за Великата лавра на празник, който ни взе и ни закара в обителта. Това наистина беше чудо. И този път Бог се погрижи за нас и не ни предаде.

След като присъствахме с двамата послушници на всенощното бдение в лаврата и взехме участие във всички молитвени последования, след като обядвахме си тръгнахме. Службата беше неописуема. Такова пеене, такава молитва наистина не бях виждал до тогава. Небето се беше снишило и ангелите слизаха и бяха сред нас, бяхме едно с небето. През цялото време ми правеше впечатление един скромен, но в същото време забележим от всички старец. Той беше слаб, съсухрен, със светло ангелско лице. Не отделях поглед от него. Той се открояваше от останалите със своята молитвеност, чистота и извисеност. Чудно бдение. То започна в 19:00 ч. и продължи до 10:30 ч. преди обяд. Повечето гости на манастира се бяха приготвили след обяда да пътуват за Карея, а оттам за Дафни и да излизат от Света Гора. Това направихме и ние, но се оказа, че няма светогорски таксита-микробуси, които да ни извозят. Наложи се да чакаме много време, часове.

И ето, че пак това не беше случайно. Както си седяхме сред народа, аз съзрях в страни до едно дърво, седнал старец. Той беше съсухрен, като онзи, който съзирах и му се възхищавах на всенощното бдение в храма на лаврата. Реших да отида при него. Затова плахо-плахо, закрачих уж към дървото, но исках срещата ни неволна да бъде като изненада.

Когато си приближих до дървото, наистина там бе седнал този велик старец. Казвам велик, защото точно такъв впоследствие се оказа.

Той държеше броеница в лявата си ръка и се молеше. Като ме видя, той ме погледна и ме накара да седна до него. Аз се покорих на волята му и се направих, държах се, все едно се познаваме от години. След като се разговорихме до нас се приближиха и други хора, от които аз разбрах, че този отец е отец Кирил, известният отшелник, населяващ килията на св. Василий Велики при подножието на връх Атон. Това беше този за когото говори цяла Света Гора и иска да види цяла Гърция. Разбрах, че от 40 години отец Кирил не беше напускал Света Гора-Атон. Верен на своя обет, той живееше на върха и слизаше на големи празници в определени манастири, за да вземе участие в общата молитва и да се причасти със Светото Тяло и Кръв Христови.

За него казват, че е виждал невидимите отшелници, които живеят на върха, беседвал е с тях, познавал ги, а дори се шушукаше, че когато някой от тях почине, той ще заеме неговото място.

Този отец отново Бог погледна благосклонно към мен и ми даде да видя, да усетя, да се докосна до него, както и да се насладя на неговите поучения, които той скромно даваше на онези, които искаха нещо от него, за да им бъде за полза в живота. Не знам кои за какво питаше, дали от превъзнасяне или от истинско желание да се научи, но каквото и да беше, за мен беше важно, че чрез тях, аз научих много. Научих, че човек трябва да бъде смирен, човек не трябва да се превъзнася пред другите, да не има голямо мнение за себе си, да бъде скромен, да бъде послушен и да има търпение. Старецът Кирил това ни показа и искаше да ни научи всички, които се бяхме струпали около него. Той, въпреки, че се задушаваше от народа,който го притискаше, искаше да бъде пример за всички, не толкова със слово, колкото с личен пример и вдъхновение.

Тъкмо започнах да се наслаждавам на тази дивна среща, изведнъж се усети суматоха, тичане, викове… оказа се, че микробусите пристигат и всеки скачаше, за да си хване място и да се настани пръв в превозните средства. Изведнъж духовното премина в бутаница и съперничество, кой пръв и кой ще изпревари останалите, за да влезе в микробусите.

Аз останах с дядо Кирил, не исках тази гледка да я заменя с нищо друго, даже и ако трябваше да остана още една нощ в лаврата. След като всички се качиха, влязохме и се настанихме и ние. Аз седнах с дядо Кирил, като му помагах за багажа, защото той беше толкова слабичък и мъничък, че имах чувството, че се измъчва при носенето на своята торба. Радвах се, че пътят беше дълъг до Карея и имах възможността да поседя с дядото отшелник. След като пристигнахме в Карея, помогнах на отеца да слезе и той пое към своя връх и килия, а ние взехме автобус до Дафни, от където си тръгнахме с кораб, който превозваше строителни материали и големи пътностроителни машини, защото пътническият отдавна си беше тръгнал. Въпреки неудобството на пътуването аз бях най-щастливия и облагодетелствуван монах и човек, че съм имал възможността да разговарям, беседвам, докосна, получа благословение от такива дивни отци монаси и отшелници от Света Гора в лицето на отец Филотей и отец Кирил.

Нека по техните свети молитви Господ Иисус Христос да ни милва и спасява всички и дарява онова, което ни е за спасение и живот вечен!


Публикуван в https://www.pravoslavie.bg