«С вяра Мойсей, като порасна, отказа се да се нарича син на фараоновата дъщеря, и предпочете да страда заедно с народа Божий, отколкото да има кратковременна, греховна наслада, и охулването Христово счете за по-голямо богатство, отколкото египетските съкровища; защото имаше пред очи наградата. И какво още да кажа? Защото време не ще ми стигне, да разказвам за Гедеона, Варака, Самсона и Иефтая, за Давида и Самуила и за другите пророци, които чрез вяра победиха царства, вършиха правда, получиха обещания, затулиха уста на лъвове, угасиха огнена сила, избягнаха острието на меча, от немощни станаха крепки, бидоха силни на война, обърнаха на бяг чужди пълчища, жени приеха умрелите си възкръснали; други пък бяха измъчени, като не приеха да бъдат освободени, за да получат по-добро възкресение; други пък изпитаха подигравки и бичове, а също окови и затвор, с камъни бидоха избити, с трион рязани, на мъки подлагани; умряха с меч убити, скитаха се в овчи и кози кожи, лишавани, оскърбявани и измъчвани (тия, за които светът не беше достоен), скитаха се по пустини и планини, по пещери и земни пропасти. И всички тия, макар и да бяха засвидетелствувани чрез вярата, не получиха обещаното, защото Бог предвидя за нас нещо по-добро, та без нас да не постигнат съвършенство. Затова и ние, заобиколени от такъв голям облак свидетели, нека свалим от себе си всякакво бреме и греха, който ни лесно омотава, и нека с търпение изминем предстоящото нам поприще, имайки пред очи началника и завършителя на вярата - Иисуса, Който, заради предстоящата Нему радост, претърпя кръст, като презря срама, и седна отдясно на престола Божий”.
(Евр. 11:24-26, 32-40; 12,1-2)
Възлюбени в Господа братя и сестри,
Първата неделя на Великия пост, която отбелязваме днес, е посветена на светото Православие. Тя е наречена Неделя Православна.
Празникът в днешната Първа неделя от Великия пост е учреден в 842 година, след окончателната победа над иконоборците на Седмия вселенски събор през 787 година в град Никея и на Цариградския поместен събор през 840 г.
Днес празнуваме деня на тържеството на Православието над неправдата, ересите, лъжеученията; но не празнуваме тържеството на православните над другите хора, а ликуваме за това, че Бог от столетие в столетие е намерил в нашата среда хора, които така дълбоко са Му предани, така способни да се приобщят към Него, да Го познават, че Той е открил на нас, понякога непросветени, понякога със замъглени сърца и умове, истината за Себе Си.
И днес ние ликуваме за това, че Господ е толкова милостив, че в Него има толкова любов и снизхождение, че е започнал да се открива от столетие в столетие на всеки човек, който Му открие сърцето си и който очисти сърцето си и живота си, за да бъде достоен за Неговата любов, Неговата кръстна смърт, Неговото Възкресение. Това е дивен ден, в който ние говорим и тържествуваме за победата на Бога над лъжата, която като мъгла се разпространила по цялата земя чрез човешката неправда и греховност.
Да си спомним днес с особена любов и благоговение онези светии, които така дълбоко са враснали в тайната Божия, които така подвижнически Му се открили, че Той могъл чрез тях да приобщи и нас към Истината. Затова нека с благодарност да се отнасяме към тях - към светиите, подвижниците, към обикновените хора, които са познали Бога и са споделили с нас знанието за Него. Нека ги благославяме и благоговеем пред тях. Но това е недостатъчно, ако искаме да бъдем техни последователи, наследници, техни ученици.
Ние трябва да се научим на това, как да открием своето сърце, своя ум на Бога, за да влее Той в нас светлина, за да познаем Бога в цялата дълбочина, в която Той иска да ни Се открие. Затова нека ликуваме за тържеството на Православието над нас, православните, за победата Божия над нас. И от благодарност нека щедро даваме цялото знание за Бога, което Църквата е събрала през хилядолетията, на онези хора, на които Бог е нужен, защото хиляди и хиляди хора се нуждаят от познание на истината за Бога, човека, живота.
Нека приемем този дар Божий и да го раздаваме; без да се големеем, че сме православни и сме участници в тържеството на Православието, а смирено помнейки, че това е дар Божий, който ние в глинени съдове носим и можем да дадем, като животворна вода на онези хора, които жадуват и които умират. Амин.
Днешната неделя е Първа неделя на Великия пост, която от стародавни дни се отбелязва като Неделя на Православието, като неделя, в която почитаме онези, които се потрудиха да опазят чистотата на Евангелското слово, на Христовото благовестие и които ни завещаха един истински пример как правилно да живеем, почитайки Бога.
В този ден споменаваме победата, която апостолската света вяра удържа през първите три века над външните врагове – езичници, гонители, юдеи, а през четвърти, пети, шести, седми и осми – цели пет века над външните и най-вече вътрешни врагове в лицето на различните, отклонили се от истините на Христовото благовестие, ангели, на еретиците, на разколниците, които застрашаваха да изопачат Христовото учение, които се домогваха да разделят Църквата, да я отслабят и да я унищожат.
В днешния ден Църквата почита паметта на всички поборници за тържеството на православната вяра, на истинското Евангелско благовестие и слово. Този празник, който почитаме днес, е учреден в 842 г. след като окончателно бе победено иконоборството на Седмия вселенски събор през 787 г. в град Никея и на Цариградския така наречен поместен събор през 840 г. На този ден отбелязваме тържеството на православието, тържеството на светите икони.
Има много моменти, когато тези неща не са разбрани така, както искаше светият отец, а пристрастно-предубедено и затова нека си спомним, когато запита някой един иконоборец: “Защо унищожавате иконите?“ – той отговаря – „Защото да се почитат те е идолопоклонство и е нарушение на Божията заповед: „Не си прави кумир…..““. Ние не се кланяме на идоли.
Всеки един от тези, които не почитат, не обичат светите икони смятат, че иконите са идоли. И затова не им отдават дължимото поклонение. В действителност обаче „идол“ не е иконата. Иконата не може да бъде идол. Какво представлява идолът? „Идол“ е да вземеш парче мрамор или дърво, да го издялаш, да му придадеш образ на животно или човек, или на някое небесно светило, а след това да паднеш и да му се поклониш с вярата, че това, което е пред теб, е Бог. Такова нещо ние не проповядваме. Православната църква не ни учи на такова нещо. Православната църква не иска такова почитание и напротив бори се срещу това. Ние не казваме, че иконата, на която е изобразен образа на Христа, е самият Христос, не казваме, че на иконата на Света Богородица е самата Света Богородица или пък, че иконата, на която е изобразен свети Панталеймон, е самият свети Панталеймон. Православната църква ни учи, че иконата изобразява лицето. Иконата на Христа изобразява Христа, иконата на Света Богородица изобразява Света Богородица, иконата на Свети Панталеймон изобразява светеца.
И така, както не съществува дом или портфейл без снимки на любимите хора, така и в Църквата имаме изображения на онези, които са угодили Богу и като виждаме тях се сещаме за тези свети личности и като почитаме тях почитаме изобразените лица.
Христос, чрез думите на апостол Павел ни завеща: „„Помнете вашите наставници, които са ви проповядвали словото Божие, и, като имате пред очи свършека на техния живот, подражавайте на вярата им.“ (Евреите 13:7) Именно чрез лика на иконите ние си спомняме и поддържаме спомена. „Почитта към образа…“ – казват отците – „възхожда към първообраза. На иконата подобава почетно поклонение.“ Ние не служим на иконата, а както подобава, почетно се покланяме. На това ни учи Църквата и всеки един трябва да проумее, че иконата не е идол, и ние не се кланяме на идоли.
И това, което може би трябва да си припомним, особено в днешно време, днес, когато има Интернет, книги и всякаква литература, е, че в онези времена, когато нямаше книги, да имаш книга беше изключително богатство. За да разбират хората това, което е запазено в богослужебната ни култура и практика, за да разбират това, което проповядва Църквата и Евангелието, за да бъде то достъпно за всички човеци и за онези, които бяха неуки и невежи, Църквата си служеше с различни средства. И както пеенето е средство за познаването на Бога, така и изящното изкуство е средство за познаването на Бога и опознаването на евангелските сцени. Нямаше такава книга, от която хората да четат и да се учат на това, което проповядваше Евангелието. И това е иконописта. Стенописите са една отворена книга за всеки от нас, когато влезе в Божия дом да се учи, да знае и да отдава себе си на Бога.
Не се покланяме на дървото, върху което е изобразена иконата или на боята, с която е изписана, а на първообраза, който е изобразен. На иконата подобава почетно поклонение, не служение. Това ни учи Църквата.
Но нека засегнем в този ден и още едно събитие. Свети Йоан Дамаскин, който подкрепя догмата за почитането на светите икони, казва: „Питам ви вас, които сте иконоборци: Дошъл ли е или не е дошъл Христос на земята? Ако не е дошъл, тогава нямаме право да изобразяваме Неописуемия. Но ако Христос е дошъл и е факт, че е дошъл и като младенец, и като зрял мъж се е явил в света тогава“ - казва той - „елате, иконописци и зографи. Вече можете да Го изобразите. Хиляди очи са Го видели, хиляди уши са Го чули, хиляди ръце са Го докоснали. Следователно Христос като Бог е неописуем, но като човек е видим и описуем. Можем да Го докоснем и да бъде изобразен“. Свети Йоан Дамаскин казва това, изхождайки от истинското евангелско слово.
Апостолското четиво, което ще разгледаме днес, е иззето днес из посланието на свети апостол Павел до евреите, което ни говори за онези, които се потрудиха, за онези, които бяха гонени заради правдата, заради истината, заради православността в своята вяра и изповед.
„С вяра“ – казва – „Мойсей, като порасна, отказа се да се нарича син на фараоновата дъщеря, и предпочете да страда заедно с народа Божий, отколкото да има кратковременна, греховна наслада, и охулването Христово счете за по-голямо богатство, отколкото египетските съкровища; защото имаше пред очи наградата“. Това, което ние днес възпоменаваме и си служим с него, е именно словото на апостолите, изхождащи от думите на Господа Иисуса Христа. Свети апостол Павел наставлява християните, евреите, онези от неговия род, които са тръгнали по пътя на Христа, с онези духовни неща, към които и ние днес трябва да се стремим, а именно - да прегърнем Христа в себе си и да знаем, че заради Неговото име ние ще страдаме и ще бъдем гонени и преследвани, защото, който служи Богу, той не е обичан от света.
И това е нашето най – голямо богатство, а не придобиването и стремежа към земните богатства. Моисей порасна и узря за вярата и отказа да се нарича „син на фараоновата дъщеря“ и не случайно, защото за него беше по-честно, по-достойно, по-истинско, по-възвишено да отдаде себе си в Божиите ръце. Той предпочете не да богатее, не да се големее, а предпочете да помогне на народа си, който страдаше и беше угнетен. Той предусети Христовите страдания и охулвания, казва свети апостол Павел, и ги счете тях за по-голямо богатство, отколкото онова, което имаше преди… Това беше за него най-голямата награда.…
Защото няма човек, който да служи Богу и да не бъде наказан за това. Така и Синът Божий – Христос, дойде и беше гонен и охулван, преследван. Това охулване предпочете и Моисей.
Свети апостол Павел продължава: «И какво още да кажа? Защото време не ще ми стигне, да разказвам за» онези, които бяха поборници за истинската вяра, за истинското упование като «Гедеона, Варака, Самсона и Иефтая, за Давида и Самуила и за другите пророци, които чрез вяра» и себежертвеност „победиха царства, вършиха правда, получиха обещания, затулиха уста на лъвове» .
И казва, че с тази вяра и с тази мощ, «угасиха огнена сила, избягнаха острието на меча, от немощни станаха крепки, бидоха силни на война, обърнаха на бяг чужди пълчища, жени приеха умрелите си възкръснали; други пък бяха измъчени, като не приеха да бъдат освободени, за да получат по-добро възкресение; други пък изпитаха подигравки и бичове, а също окови и затвор, с камъни бидоха избити, с трион рязани, на мъки подлагани; умряха с меч убити, скитаха се в овчи и кози кожи, лишавани, оскърбявани и измъчвани (тия, за които светът не беше достоен)», ни говори свети апостол Павел.
Те – поборниците за вярата, поклонниците на истинското поклонение на Бога се скитаха «по пустини и планини, по пещери и земни пропасти. И всички тия, макар и да бяха засвидетелствувани чрез вярата, не получиха обещаното, защото Бог предвидя за нас нещо по-добро, та без нас да не постигнат съвършенство».
Така говори свети апостол Павел на евреите, изброявайки всички тези люде, техните качества. Той им напомня, че въпреки че те не живяха в годините на Спасителя, не им беше проповядвано Евангелието, но те Го очакваха, те жадуваха, въпреки всичко Бог не им даде тази чест, а я даде на нас. За нас Бог предвиди нещо по-добро и това по-доброто беше да видим Христа и да последваме примера Му. Да бъдем Христови и Той да бъде в нас.
И затова казва свети апостол Павел, че ние ще постигнем съвършенство и чрез нас и те, защото ние ще прославяме техните дела, и ще прославяме тяхната памет, и ще прославяме това, което заслужават, а именно Бога чрез техния подвиг. Това е едно истинско боговдъхновено слово, което изрича свети апостол Павел на евреите, изброявайки им събития от тяхната свещена история и техния закон и документи, той се стреми да насочи вниманието им към Бога, към Спасителя Иисуса Христа, към Месията – Този, Когото очакваха, Този, Който дойде и ни даде път, отвори ни път към съвършенството. По този път на съвършенството всеки, който тръгне ще достигне до вечното блаженство.
„Затова и ние, заобиколени от такъв голям облак свидетели, нека свалим от себе си всякакво бреме и греха, който ни лесно омотава, и нека с търпение изминем предстоящото нам поприще, имайки пред очи началника и завършителя на вярата - Иисуса, Който, заради предстоящата Нему радост, претърпя кръст, като презря срама, и седна отдясно на престола Божий”.
Ние, след като имаме такива велики примери, такива велики отци и застъпници, нека се борим и нека се молим, и подражаваме на техния пример, и да премахнем от себе си бремето на греха, с което лесно всеки един се омотава, и да не бъдем вече греховни, а да се стремим към праведен, правилен и истински християнски живот, защото като имаме пред очите си не само тях, но най-вече началника и завършителя на вярата, Който е Христос. Така ни учи свети апостол Павел. Нека заради предстоящата Нему радост, Който претърпя кръст, срам, седна от дясно на престола Божий и ние да вървим по Неговия пример за да седнем и ние, както и Той, от дясно на престола Божий там, където са избраните.
Апостол Павел наставляваше евреите и наставлява, и всеки един от нас, който слуша това слово да помни, че трябва да даваме предпочитание на духовното пред светското, на духовното пред материалното, небесното пред земното. Да отдаваме целия си живот на Бога и нашето земно поприще да изминаваме с чест и достойнство, да вървим по примера на Христос, и, както Той седна от дясно на престола, така и ние да се удостоим, чрез делата на живота си, да седнем от дясно на престола Божий.
Христос е Онзи, Който ни зове, призовава и иска от нас да бъдем Негови. Това обаче дали ще бъдем Негови зависи от самите нас, от нашата вяра. Истинското евангелско учение ни наставлява да пребъдваме в Христос и всичко онова, което правим, да бъде съобразено с Неговото слово. А ние можем да разберем Неговото слово само тогава, когато се стремим да му подражаваме. Да се посветим Богу с мирен дух и с отворено сърце, да страним от лицемерие, от егоизъм, от самомнение и самолюбие. Това ни проповядва свети апостол Павел и на това ни учи днес Църквата. Апостолът на народите Павел ни призовава да бъдем Христови и да вървим по пътя, по който вървеше Той. Амин!
Произнесена в предаването „По пътя към храма“ на Радио „Видин“ на 01.03.2015 г.
*Апостол, съдържащ подредени апостолски чтения за през всички дни на годината, Св. Синод на БЦ, София, Печатница и букволярница П. Глушков, 1926 г., стр. 325.