13 Неделя след Неделя подир Въздвижение



“И тъй, аз, окованик за Господа, моля ви да постъпвате достойно за званието, за което сте призвани, с всяко смиреномъдрие, кротост и великодушие, като се търпите един други с любов и залягате да запазвате единството на духа чрез връзките на мира. Едно тяло сте и един дух, както сте и призвани към една надежда на вашето звание; един е Господ, една е вярата, едно е кръщението, един е Бог и Отец на всички, Който е над всички, и чрез всички, и във всички нас. А на всеки един от нас благодатта е дадена по мярката на дара Христов”.

ап. Еф. 4:1-7 (с. 238)



Благословени в Господа братя и сестри,


Намираме се в Тринадесета неделя след Неделя подир. Всяка една неделя ни напомня чрез своето евангелско и апостолско четива как да живеем, как да бъдем истински последователи на Бога, Негови истински духовни чеда и чрез всичко това да наследим живот вечен. Да намерим смисъл в живота си, защото, както учи Църквата, човекът намира смисъл в своето земно съществуване, когато вярва в Бога, когато е отдал себе си Нему и се стреми според силите и възможностите си, да бъде достоен и примерен син на Твореца. В Тринадесетата неделя след Неделя подир Въздвижение, която отбелязваме днес, Господ Иисус Христос ни напомня, че нашата грижа не трябва да бъде да събираме богатства на земята, чрез които да живеем доволно и охолно, и далеч от Всевишния, а преди всичко да се развиваме, да изграждаме себе си, да печелим, разбира се, но чрез всичко това да обикваме небесното и вечното, т.е. да живеем с всичко така, щото то да ни носи близост и радост с и в Бога.

Апостолското четиво, което ще разгледаме днес, е иззето из духовните писания, наставления, иждивения, вдъхновения на свети апостол Павел – апостола на народите, в посланието му до Ефесяни. Днес ще разгледаме едно кратко четиво свързано с това, че ние всичко трябва да търпим, с мъдрост, с разбиране, с отговорност. Светият апостол вдъхновява Ефесяните, а също така и нас днес, да извличаме поука за себе си, за да бъдем наистина изрядни по отношение на Евангелието, на благовестието, да се стараем да го разберем, да го усвояваме, да се стараем да го прилагаме с вдъхновение, за да бъдем достойни да се наречем чеда Божии.

И тъй, аз, окованик за Господа, моля ви да постъпвате достойно за званието, за което сте призвани“ – казва светият апостол. Той многократно изтъква своите окови, своите мъчения, своите лишения, изтъква онова, което е преживял: гонение от юдеите, от римляните, от езичниците, дори и от своите. Многократно изтъква, че е „окованик“, бичуван, гонен, преследван за Господа Иисуса Христа, а не, за да се покаже, че е нещо повече от другите апостоли, да се извиси и изяви, да покаже своята святост и праведност от гордост. Той иска да покаже на християните какъв е животът в Христа и какво трябва да очаква всеки един, защото Спасителят казва: „Моето царство не е от този свят“ (Йоан 18:36) Онези, които не са от този свят, а са с Бога, са гонени и преследвани, мъчени и изтезавани, защото не са от този свят и нямат нищо общо с него. Християнската душа няма нищо общо с неговата греховност, отстъпничество от Бога и с гордостта пред Бога, каквато беше у народите по време на онези старозаветни времена. Гордостта смазва човека и го превръща в роб на страстите си, на своите привички, както ни показва Писанието кара го да не вижда, да не усеща, да не осъзнава истината и правилното си взаимоотношение с Бога, да не се корени в него любов, знание, свобода, а омраза, лишение, и, разбира се, отдалечаване от Бога в Троицата – Отец и Син и Свети Дух. Свети апостол Павел многократно се нарича „окованик“ за Господа. От една страна, че наистина е гонен и преследван за вярата, а от друга страна, защото е пленено и оковано сърцето му в силна вяра, надежда и любов към Бога. „Окованик“ като гонен за вярата и „окованик“ за Господа, защото е предал цялото си съществуване Нему. Та той, който е пример за вдъхновение, основоположник на много църкви, се моли на Ефесяните. Не им нарежда, не им заповядва, а ги умолява с присъщото си смирение, с което изтъква своите окови и смисъла на християнския живот, да постъпват достойно за званието, за което са призвани. Всеки има призвание и отговорности в света. А всеки един от нас е призван преди всичко и най – вече да бъде пример за вяра, надежда и любов в Бога. Истинският християнин трябва да прави всичко с достойнство, чест и разбиране. Всяко дело, с което се е заел в света да води с голямата отговорност, да има в сърцето си смирение, кротост, упование и да знае, че чрез тези добродетели ще открие всяка една слабост, а също така ще открие всяко едно свое призвание и ще намери смисъл в съществуването си. Ние всички имаме някакво призвание. Дали го виждаме или не, необходимо е да се стремим да прозрем в себе си своята дарба, да се трудим и да живеем достойно и да знаем, че Бог ще ни даде толкова, колкото е необходимо, колкото можем да понесем. За което апостол Павел казва: “И тъй, аз, окованик за Господа, моля ви да постъпвате достойно за званието, за което сте призвани, с всяко смиреномъдрие, кротост и великодушие, като се търпите един други с любов». Много важен цитат от посланието на свети апостол Павел до Ефесяни, който ни дава отговор за нашето истинско съществуване и отношение към нашите ближни. Много често във високопарните си думи и горделивост не виждаме истината, отклоняваме се от нея или според онова, което искаме да видим си самовнушаваме неща, които не са достойни, не са честни, не са истински. Та когато вършим нашите звания, за които сме призвани, или които искаме да открием, но не сме открили в себе си, ние трябва да живеем със всяко „смиреномъдрие“ казва светият апостол. Смиреномъдрието означава да бъдем мъдри в нашето смирение и смирени в мъдростта си пред Бога и околните. Да постъпваме във всичко и с всеки с духовно разбиране, да бодърстваме и да внимаваме. Преди всичко смиреномъдрието означава внимание. Да внимаваме във всичко, което вършим в живота си. Във всичко, което правим да бъдем бдителни в себе си и да знаем, че тази бдителност не е случайна, защото, както в греха човек умира, така и в смиреномъдрието, в което си мисли, че пребъдва, може да умре духовно. Защото, когато не внимаваме и не се балансират нещата в сърцето ни, във взаимоотношенията ни с хората, ние можем да изпаднем в гордост. А знаем какъв е краят на гордостта – духовна смърт. Освен всичко това апостолът казва, че всички ние трябва да имаме кротост и то не каква и да е, а великодушна кротост. Защо казва това? Защото хората, както тогава, така и днес мислят и разсъждават по своему, от егото си, като подценяват думите на Спасителя и най – вече Неговите постъпки, Неговия пример и си мислят, оправдавайки се, че не бива да бъдат овчедушни и, че кротостта е проява на овчедушие или проявявайки пък обратното, че проявявайки овчедушие, проявяват кротост и великодушие. Получава се едно объркване затова, когато четем Свещеното писание не трябва да мъдруваме в себе си, а да приемаме нещата, казани от Спасителя и показани ни от Него, такива, каквито са, особено, когато все още не сме укрепнали във вярата. Затова казахме да бъдем внимателни, бдителни. Кротостта е важно нещо за един християнин, за всеки един човек. Спасителят ни показа, че ние трябва да имаме една по-велика кротост и това е да бъдем великодушни. Чрез смиреномъдрието придобиваме кротост, а от кротостта преминаваме към великодушието.

Ние не трябва да стоим на едно стъпало, а придобивайки една добродетел, да продължим нагоре, за да станем „мъж съвършен“, както казва светия апостол. Да бъдеш великодушен означава да положиш душата си за своя приятел, да му вярваш, да бъдеш всеотдаен нему, тъй като Бог постъпваше, постъпва и ще продължава да постъпва по този начин. Ние просто следваме Неговия пример. Да не мислим по човешки, а да мислим по Бога. Както Бог мисли, така и ние да мислим. Колкото и да ние е трудно да проумеем това, което четем и това, което Той ни показва, ние сме длъжни да постъпваме така, както Бог постъпва. И ще видим добрия, положителен, спасителен край, както за нас, така и за хората, към които сме проявили смиреномъдрие, кротост, великодушие. Всичко това трябва да проявим първо към себе си и след това то се излъчва от нас към околните, защото не може да бъде задържано доброто и полезното в нас. Така ние не само ще даваме благ пример, но и хората ще го виждат и ще живеят в него.

Свети апостол Павел ни вдъхновява, като казва: „Да се търпите един други с любов….“. Не просто да се търпим и да се отбягваме, за да не си навредим. Защото днес това и правим. Отбягваме онези, които не можем да понасяме, които, по една или друга причина, нещичко ни дразнят, а съвършеното е да имаме търпение, да се търпим едни други с любов - което е Божествено. И тези, които не са християни се търпят и се отбягват, но християнина трябва да търпи онези, които са около него с любов, с грижа, с молитва, със желание Бог да промени и него, и другите. Да бъдем единни и да има всеки полза от взаимоотношенията си с другия.

И залягате да запазвате единството на духа чрез връзките на мира» казва свети апостол Павел. Това, което произтича от добродетелния живот, и което е мерилото за това дали вървим в правилната духовна посока, дали живеем истински, е когато всичко онова, което правим благоприятства за единството и мира между хората и единението с Бога.

Свети апостол Павел ни съветва да залягаме, да се приучаваме, да постъпваме според онова, което е казал Бог, да се стремим и да се поощряваме се да запазваме единството на духа, да бъдем единни в духа, в онова, което сме получили като познание чрез връзките на мира. Колко важно и необходимо нещо за нас днес, които се сърдим, делим се и негодуваме. Ето кое е потребно. Да бъдем миролюбиви, мирни, щастливи, да бъдем Божии.

Едно тяло сте и един дух, както сте и призвани към една надежда на вашето звание; един е Господ, една е вярата, едно е кръщението, един е Бог и Отец на всички, Който е над всички, и чрез всички, и във всички нас. А на всеки един от нас благодатта е дадена по мярката на дара Христов”. – казва свети апостол Павел на Ефесяните.

Както знаем Христос е глава на тялото, на църквата, а всички ние сме членове и затова един е духът на мира, на вярата, на надеждата, на любовта, на всеотдайността. Това е духът, който трябва да ни обединява да бъдем в единство в тялото Христово. Всички християни сме едно тяло и един дух. С тази надежда да живеем е нашето звание, това, към което сме призвани да вършим с чест и достойнство като бъде то притегателен център за единство, мир и сплотяване на тялото Христово в един дух. Да не се превъзнасяме, да не се гордеем, а да бъдем малки, да бъдем нищи, за да се възвеличим и да станем великани във вярата пред Бога. Свети апостол Павел със смирение иска да покаже, че християните, хората не трябва да се гордеят и да се превъзнасят, защото един е Господ и Неговите думи са истинни. Затова е необходимо да се смиряваме, а не да обожествяваме самите себе си или своите идеали, философии и догми. Да знаем, че трябва да преклоним глава пред единния Бог. Той е един и една е вярата. Единната ни християнска вяра, обаче, е разделена на различни течения и всеки смята, че неговата вяра е по-истинна и по-правилна от другата. Каква мерзост и духовно запустение витае в света, но ние не го виждаме, защото нямаме връзките на мира, надеждата и единството, защото не искаме да бъдем в тялото на Христа, а желаем да господаруваме и да определяме къде, какво и как да се случва, без да слушаме Неговата воля. Той свети апостол Павел казва да се смирим, защото „един е Господ, една е вярата, едно е кръщението.“ Един е Бог, казва свети апостол Павел, който е отец на всички ни, и който ни е призвал да бъдем негови духовни синове и дъщери. Да бъдем с Него, да не се делим и да не се мразим, защото Той ни обича всички такива, каквито сме. Необходимо е и ние да последваме Неговия пример и да се обичаме един друг. Бог е над всички ни и вижда в сърцето на всеки един от нас. Чрез всички ни Той работи, благоволи, благославя и е във всички нас, като изпълва цялото ни същество. Ние трябва да знаем, да проумяваме смирението на свети апостол Павел и онова, което той ни пише, а именно да последваме неговия пример на смирение, всеотдайност Богу, да приемем Спасителя Господа Иисуса Христа. Така ще разберем онова, за което сме призвани, какво и как трябва да направим, за да имаме полза и да бъдем в единството на Бога, на църквата. Да вярваме в единния Господ, в едната вяра, да придобием и едното кръщение. Да се кръстим и да живеем в името на Бога - Отца и Сина и на Светия Дух, който е над всичко и във всички нас. Ние трябва да разберем и да проумеем тази истина.

„А на всеки един от нас благодатта е дадена по мярката на дара Христов“ – казва свети апостол Павел. Какво ще рече това? Това ще рече, че Бог ни дава толкова, колкото можем да носим и онова, което можем да понесем, според силите си.

Апостолското четиво днес ни подтиква да придобием смирение да имаме вяра в Бога - истинска, съкровена, вечна, неподправена, защото Бог няма да ни остави, няма да ни забрави и ни дава онова, от което имаме нужда, за да се спасим и да живеем истински духовен живот. Да бъдем онова, което Той иска от Своите духовни чеда. От нас зависи да бъдем бдителни, внимателни, да виждаме положителното, което ни заобикаля, да се ползваме от него и тогава ще бъдем благодарни Богу, ще виждаме Неговата десница, Неговото действие в света и ще виждаме, че Той е Онзи, който е благ и който наистина желае спасението на своите духовни чеда, ще виждаме Неговата саможертва, чрез която Той победи смъртта и ни даде възкресение и вечен живот. Амин!


Произнесена в предаването „По пътя към храма“ на Радио „Видин“ на 22.11.2015 г.

Апостолското четиво отговаря на Двайсет и пета неделя подир Петдесетница в Апостола.