2 Неделя подир Въздвижение*



„Каква прилика между Божия храм и идолите? Защото вие сте храм на живия Бог, както е казал Бог: "ще се поселя в тях и ще ходя между тях; ще им бъда Бог, а те ще бъдат Мой народ". "Затова излезте из средата им и се отделете, казва Господ, и до нечисто се не допирайте, и Аз ще ви приема"; "и ще ви бъда Отец, а вие ще бъдете Мои синове и дъщери", казва Господ Вседържител. И тъй, възлюбени, имайки такива обещания, нека се очистим от всяка сквернота на плътта и на духа, като вършим свети дела със страх Божий.”

(2 Кор. 6:16-7:1 )

Възлюбени в Господа братя и сестри,


Във Втората Неделя подир Въздвижение, Църквата насочва нашето внимание да проумеем и се вдъхновим, че всичко онова, което ни заобикаля ще бъде добро или зло, в зависимост от това какви сме ние спрямо нашите околни. Също така, в зависимост от нашето благоразположение към Бог и Неговите заповеди, ще се отнесе и Той към нас. Според нашата вяра и любов. Човекът е създаден със свободна воля, което налага именно такова отношение и ние трябва да го познаваме, и да го знаем, за да вървим напред в духовно извисяване и спасение.

Намираме се във Втора Неделя подир великия празник Въздвижение, в който се поклонихме, почетохме и се вдъхновихме от Честния и животворящ Кръст, на който беше разпънато тялото на нашия Господ и Спасител Иисус Христос. Тази Втора Неделя, в която се намираме, вдъхновява всеки един от нас с това да проумее, да разбере, че всяко нещо, което ни е необходимо и потребно, преди всичко и най-вече, трябва да го проявим към онези, които са около нас.

“Както искате да постъпват с вас човеците, тъй и вие постъпвайте с тях“ – ни учи Спасителят Господ Иисус Христос. В тази част, в която нещата зависят от нас, ние сме длъжни да бъдем такива, каквито трябва, каквито Евангелието ни учи да бъдем, т. е. когато разчитаме на Бога, нека позволим и хората да разчитат на нас. Когато се молим на Бога за милост, за любов, за прошка нека и ние да проявяваме към хората милост, любов, прошка. И каквато е нашата потреба нека по този начин да постъпваме с другите, за да получим и ние това, от което имаме нужда, това което ни е за спасение и това, което ще ни направи да бъдем наистина по-силни, да бъдем духовни, да бъдем божествени, да бъдем чисти и свети.

Апостолското, четиво, което ще разгледаме днес, е иззето из посланието на светия апостол и проповедник на народите Павел до Коринтяните, който многократно наставлява, поучава. И това е било основното в неговата проповед, и живот, да отваря сърцата на хората за познанието, за богопознанието. Да отвори сърцата на хората за Спасителя: да влезе и жилище да направи там, за да има всеки полза от онова, което е тръгнал да прави, да живее, да следва, да се вдъхновява. Да има спасение от това и чрез него да привлече още поддръжници, привърженици за благото и спасително дело.

Каква прилика между Божия храм и идолите“ – ни говори Господ Иисус Христос чрез устата на богопомазания проповедник апостол Павел до Коринтяните днес в това слово. Не може да има никаква прилика между Божия храм и идолите. Идолите са бездушни и идолите нямат нищо, чрез което да творят чудеса, чрез което да вдъхновяват, чрез което да извисяват и спасяват. И затова нямаме никаква прилика. А ние, които сме храм на живия Бог, сме венец на Божието творение. Ние сме онзи венец, с който Господ украси своето дело и даде свободна воля на това творение, на нас, да растем, да възрастваме и да се вдъхновяваме. И, разбира се, да възхваляваме Бога в Неговите дела. Не може да има никаква прилика между това и бездушността. Не може да има никаква прилика между венеца на Божието творение и идолите. Тези, които са сребро и злато, и които са творение на човешките ръце. Не може да има никаква прилика между творението на Бога и творението на човеците. Такава прилика няма, защото може и привидна прилика да има, но това, което Бог е дал на човека, ние хората, когато изграждаме и правим нещо не можем да дадем на идолите, защото ние хората-ние сме храм на живия Бог.

И както е казано в Стария завет, „както е казал сам Бог“ – ни казва свети апостол Павел - „Ще се поселя в тях и ще ходя между тях и ще им бъда Бог, а те ще бъдат мой народ“. Свети апостол Павел не говори празни думи и приказки никога. Това, което казва той, това, което говори, го подплатява със слово от това, което Бог е говорил чрез пророците на онези, които са се нарекли „Божий народ“. Всяко слово той го потвърждава с думите на Бога, за да знаят хората, че той не говори в свое име, че той не проповядва лъжовни неща, а говори Божии възвишени тайни, които са дадени на хората да ги разбират, да ги проумяват, да ги разумяват и от невежи да бъдат богопознанци, от обикновени да станат свръхестествени.

Това е една велика тайна, която разбира онзи, който е тръгнал да живее по Бога, който е тръгнал да съблюдава Божиите истини, да бъде търпелив, да бъде снизходителен, да бъде постоянен във всичко онова, което трябва да знае, да поддържа, да пази, да следва и чрез това да се възвеличава. Не може да има никаква прилика между Божия храм и идолите, защото ние хората сме Божий храм, ние сме жилище на твореца ни, казва свети апостол Павел. И това трябва да го оцени всеки един от нас. Това трябва да го разбере всяка една християнска душа и всяко едно създание, че ние сме до такава степен възвеличени, че се наричаме „Божии чеда“, че сме дом на живия Бог и Бог живее в нас, и ние сме с Него. И ние трябва с добрите си дела, с отношението си един към друг, да показваме, че Господ е между нас, че Господ ходи сред нас, и че Той е наш Бог, и ние сме негов народ. Такъв трябва да бъде нашият живот. Това да потвърждава и към това да насърчава.

„Затова излезте“ – казва Стария завет цитира свети апостол Павел – „из средата им и се отделете, казва Господ, и до нечисто се не допирайте, и Аз ще ви приема"; "и ще ви бъда Отец, а вие ще бъдете Мои синове и дъщери", казва Господ Вседържител“.

Това, което ни призовава Господ, това, което ни говори Бог, това, което ни свидетелства свети апостол Павел, са едни моменти съкровени; да страним, да бягаме, да се отдалечаваме от онази среда, която не е Божествена, която не е съкровена, която не е духовна. Да излезем из средата на онези, които се покланят на идоли, да премахнем от себе си онова, което ни тегли към тленното и преходното, и не ни показва Божественото, чистото, святото и вечното. Да излезем из тази среда, която ни кара да бъдем поклонници на материалното, която ни кара да бъдем поклонници на нашия егоизъм, презрението. Да се отделим от всичко това и да не се допираме до нечисто. Да бъдем с чисти сърца и със съкровени мисли. Към всичко това ни насърчава днес Апостолското четиво и чрез това да позволим, да предизвикаме Бог да ни бъде Отец. Ние да бъдем негови синове и дъщери. Към това сме призвани и такива трябва да бъдем.

Колкото и коравосърдечни да бъдем, колкото и немощни, и изоставени да бъдем, колкото и угнетени да сме, Евангелието ни призовава да бъдем с Бога. Да бъдем постоянни във вярата, да се отдалечаваме от всяко нещо, което ни задълбочава вниманието в греха и падението, и да се извисяваме духовно. Разбира се, във всичко трябва да бъдем мъдри и внимателни. Във всичко трябва да бъдем такива, щото да не изкушаваме другите. И не само да не изкушаваме, но да не ги отблъскваме от вярата с нашето поведение, защото много често ние разбираме буквално и тези думи, и започваме да се борим, да воюваме, да се бием, да злословим срещу онези, които са в онази другата среда. А не е потребно да постъпваме по този начин. Не е духовно, не е християнско, не е Христово да подходим по такъв един начин, защото единственото във всяка една наша нужда, трепет, положение, поведение, което трябва да ни напомня, че сме Христови и да постъпваме като Христос, и любовта.

По това ще познаят човеците, че сте мои ученици. Ако любов имате помежду си“. Ние трябва всяко едно дело с любов да подплатяваме, с любов да подхождаме към него, към всеки и да знаем, че страненето не значи воюване, че отбягването от онези положения, които теглят към мрака не е да негодуваме, а с мъдрост и с вяра, надежда и любов да дадем добрия пример на всички, чрез който да отделим и отклоним, и тях. И който се погледа, който види каква е била църковната история особено житията на светиите, ще види, че чрез това те са побеждавали всичко и са спечелвали хора, души за Бога, за вярата, за спасението. И в това Отец е на всички един. Синове сме и дъщери на един Господ и Той иска да бъдем именно такива. В Неговото име. Той да ни бъде Отец, а ние да му бъдем синове и дъщери.

„Имаме такива обещания, възлюбени“ – казва свети апостол Павел – „нека се очистим от всяка сквернота на плътта и на духа, като вършим свети дела със страх Божии“. Това, което вижда в тези думи, в тези слова апостол Павел е обещание. Ние имаме обещание от Бога и Бог никога не остава лъжовен в тях. Той винаги изпълнява своите обещания. Винаги ни дава да проумеем, че Той изпълнява всяка своя дума и чрез това ни насърчава да се очистим от всяка сквернота, както на плътта, така и на духа. И когато разглеждаме тези думи виждаме, че сквернотата не е само плътска, но тя е и на духа на човека, което отново и отново ни подстрекава да проумеем, че както има плътски скверноти и осквернявания, така има и на душата осквернявания, които се получават тогава, когато ние не бдим, когато не разпознаваме начина, по който трябва да постъпваме.

Вместо да реагираме и да бъдем своенравни, вироглави и да изпълняваме словото в неговата буквалност нека размислим, нека видим от къде кое слово как е дошло. Кое го е накарало и Господ и писателите да го кажат, да го напишат. То има своята основа. То има своята обосновка, но никога тя не е към вражда, към воюване, към нападки към омраза, напротив точно обратното, за да покаже, че ние наистина трябва да бъдем подражатели на Христа и във всичко да постъпваме така, както Той постъпи. А при Него нямаше такова. При Него имаше изказвания, които оборваха това или друго нещо от книжници, от фарисеи, но никога със злоба, никога с война, а с мир, с любов, с вдъхновение и със състрадание към падналите. Така и ние, да не изпадаме в духовна сквернота. Плътската, виждащи я, да се стремим да се отделяме, и на духовната да бъдем внимателни. И то как? Като вършим свети дела със страх Божии. А светите дела какво означава? Означава да бъдем постоянни. Не да извършим свято дело, а свети дела. Святото дело е веднъж завинаги, а тук става въпрос за нещо постоянно, за нещо ежедневно. Като вършим свети дела. Не като извършим, а като вършим, което значи да бъдем постоянни в доброто и полезното. Да бъдем постоянни, за да достигнем до премахване от нас всяка „сквернота на духа и плътта“. И то свети дела не според нашето усмотрение. Не според нашето разбиране. Не според това да изявяваме нашата гордост и егоизъм, а със страх Божий Да бъдем наистина последователи на Бога означава да бъдем със страх Божий, пленени от Бога, което означава не да се страхуваме от Него, а напротив – да имаме свободата, която Той ни дава. Да почувстваме тази свобода и с нея, в дух на кротост, на смирение, на послушание, на постоянство, с дух на всеотдайност да вървим по светия и съкровения път, който ще ни отведе не на друго място, а в недрата на Бога. Амин!


Произнесена в предаването „По пътя към храма“ на Радио „Видин“ на 05.10.2014 г.

ЗАЩО? -ЗАЩОТО:

"И тъй, идете, научете всички народи, като ги кръщавате в името на Отца и Сина и Светаго Духа, и като ги учите да пазят всичко, що съм ви заповядал, и ето, Аз съм с вас през всички дни до свършека на света. Амин."

                                       (Матей 28:19,20)

АДРЕС

София 1000

Ул. "Цар Калоян" № 7

АБОНАМЕНТ

© 2019 † Белоградчишки епископ Поликарп. Всички права запазени.