
„И тъй, чедо мое, усилвай се в благодатта, която ти е дадена от Христа Иисуса, и каквото си чул от мене при много свидетели, предай го на верни човеци, които ще са способни и други да научат. И тъй, принасяй страданията като добър воин Иисус Христов. Никой воин се не заплита в житейски работи; и това прави, за да угоди на военачалника. Ако пък някой се и състезава, той не бива увенчан, щом се не състезава по правилата. Трудещият се земеделец трябва пръв да вкуси от плодовете. Разбирай, какво говоря; Господ да ти даде да разбираш всичко. Помни Господа Иисуса Христа от семето Давидово, Който възкръсна от мъртвите според моето благовестие, заради което аз страдам дори до окови, като злодеец, но словото Божие не се вързва. Поради това всичко търпя заради избраните, та и те да получат спасение в Христа Иисуса с вечна слава“.
(2 Тим. 2:1-10)
Възлюбени в Господа братя и сестри,
Днес е денят, в който почитаме паметта на светия великомъченик Димитър Солунски. Един светец, който е живял, трудил се е и е благоугодил Богу със своя живот, дела, вяра, надежда и любов, и се е наредил да стане участник в смъртта и възкресението на Христа Бога, и да получи нетленен венец.
Свети великомъченик Димитър Солунски бил родом от град Солун в Македония. Баща му управител бил на града. Имал голям дом. В него имал и тайно, скришно място където се молели заедно със своята съпруга, а приучвал към молитва, и към духовни трудове и малкия свой син. След смъртта на своите родители Димитър взел висок военен пост. Получил заповед да управлява град Солун и в същото време получил, и заповед да преследва и да гони християните. Но се случило точно обратното. Вместо да ги преследва, да ги гони, той започнал да ги покровителства. По това време император на римската империя бил Максимилиян. На връщане от поход на изток той се спрял в град Солун. Поискал Димитрий да се откаже от вярата си в Христа. Заставил го да прокълне вярата. Да приеме езичеството. Но той на всичко отговарял, че няма да стори това. Бил мъчен. Бил изтезаван. Бил затворен в тъмница, която и до ден днешен се пази. Всеки един, който отива в град Солун, в базиликата на свети Димитър, ще види, че там където се покоят и неговите свети мощи, се пазят всички онези места на неговото страдание и мъчение. Там в затвора след като дал благословение на Нестор, своя ученик, да победи Лий – великия звяр на арената, който хвърлял християните върху копия и те загивали в страшни мъки, мъчения било заповядано, както Нестор да бъде обезглавен, така и Димитрий да бъде прободен с копия. Войници влезли в затворената килия, нахвърлили се върху Димитър, заради неговата вяра и го пробождали многобройно по тялото с копията. Така той предал на Бога душата си в 306 г.
Тялото му, за да не бъде намерено, било хвърлено в съседен кладенец. В последствие, то било намерено, извадено, положено в гроб и след не много, по внушение от свети Димитър на благочестиви люде, тялото му било извадено и положено за всенародно поклонение, за прослава на Христовата вяра, за прослава на Христовото учение и благодат.
Това почитаме днес, това е събитието, което днес би трябвало да ни вдъхнови да вървим по пътя на Христа с добрия пример, както казва светият апостол: „Се подвизах. Пътят свърши – вярата опазих.“ Така и свети Димитър ни завещава днес да видим, че той опази вярата. Запази чистотата й. Свърши пътя си в правда и в истина, което трябва да правим и ние.
И затова и днешното свето Апостолско четиво е свързано с днешния празник на свети Димитър чрез думите на свети апостол Павел до Тимотей: „И тъй, чедо мое, усилвай се в благодатта, която ти е дадена от Христа Иисуса, и каквото си чул от мене при много свидетели, предай го на верни човеци, които ще са способни и други да научат.“ Свети апостол Павел говори на Тимотей – на своя ученик – говори днес и на нас да се усилваме в благодатта, която е дадена от Христа Иисуса. Тази благодат, която наистина е действена, истинска, жива, която не е лъжовна – благодатта, която е дадена от Христа Иисуса. Не от езически божества, не от някакви други учения, философии - източни, западни, какви ли не. Дори не и от нашето философстване, а благодатта, мира, любовта, които се дават от Иисуса Христа, и които само и единствено имат цена, имат полза, и имат наистина плодове за спасение на човека.
„И каквото си чул от мене“ – казва свети апостол Павел на Тимотей – което си чул от мен, това, което ти е предадено, ти не го затваряй в себе си. Не го имай само като свое съкровище, му казва светия апостол, а го раздавай, преподай го, дай го „на верни човеци, които ще са способни“ да го запазят. Да се възродят и те чрез това, а и да научат, и други да вярват в Бога, и да се спасяват. Не просто го приеми, не просто бъди верен, а напротив тогава ще бъдеш истински, когато го преподаваш на тези, които са до теб.
„На верни човеци“, които и най-малкото ще бъдат способни и други да научат, което е много важно и актуално днес за всеки един от нас, че сме призвани чрез това слово да слушаме, да се утвърждаваме в Словото Божие. Да придобиваме благодатта Христова върху нас. Да предаваме всичко на верни човеци до нас, които са способни и други да научат. Да преподаваме Словото Божие на хора достойни, които също да го преподават на свое място, на свой ред на тези, които са около тях.
Всичко това казва свети апостол Павел до Тимотей „принасяй страданията като добър воин Иисус Христов“. Да принася страданията като добър войн Иисус Христов. Това са думите, че всяко нещо, което правим трябва да го правим в жертва на Бога, в жертва на Спасителя, в името на Христа Иисуса. „И тъй, принасяй страданията като добър войн Иисус Христов“. Ще имаш страдания. Ще имаш изпитания. Ще имаш гонения. Всеки един от нас ги има, но той не само, че трябва да ги понася, но да ги и принася. На кого? На Христа. Което означава, че те трябва да бъдат принасяни в името Христово. Да бъдат понасяни в името на Иисуса Христа и да бъдат принасяни пред Неговия престол като една жертва, свидна, истинска за това, че сме Христови и за това, че сме вярващи и последователи на Спасителя, което показва че християнският живот не е само веселба, радост, придобиване на всичко онова, което искаме, а е страдание, а е мъка, а е изпитание, чрез което ние се утвърждаваме в любов по Бога. Ставаме истински поклонници на Бога, Който единствен знае от какво имаме нужда и ни го дава.
Бог казва: „Аз знам, преди да поискате, от какво имате нужда.“ и „на вас всичките дори космите на главата ви са всички преброени. Косъм не пада от главата ви без Бог да знае и да допусне“, така че всичко това, всички тези съкровени моменти са, за да ни научат, да бъдем истински християни, истински последователи на Бога. Не хленчещи, не само просещи, искащи, но и даващи, разбиращи, утвърждаващи се.
И казва свети апостол Павел на Тимотей: „Никой воин се не заплита в житейски работи; и това прави, за да угоди на военачалника. Ако пък някой се и състезава, той не бива увенчан, щом се не състезава по правилата. Трудещият се земеделец трябва пръв да вкуси от плодовете. Разбирай, какво говоря; Господ да ти даде да разбираш всичко“.
Господ Иисус Христос ни е призовал да вървим след Него. Да се отречем от себе си, да вземем кръста и да Го последваме. Затова в тази насока, в това ни настроение, ние не трябва да се заплитаме в никакви житейски грижи и работи. Не да отхвърлим всичко, не да занемарим всичко, но, както сме казвали много пъти, така и сега, не това трябва да бъде наша цел и основа в живота. Основата и целта в нашия живот е: как да угодим на Бога и как да станем съпричастни на Неговото Царство. От там на сетне всичко онова, което придобиваме, което имаме, което ще придобием и ще постигнем, няма да бъде заплитане в житейски работи и грижи, а ще бъде нещо, чрез което ние изграждаме себе си като същества, получили образа и подобието Божие. Да творим, да градим и да възрастваме и да се доказваме в таланта, който Бог ни е дал, разработвайки го и увенчавай го с добри плодове. Много често бъркаме всичко това, като казваме – ама ето тук се говори по един начин, ние разбираме нещата по друг. Не. Напротив това, което Господ иска от нас, е да се трудим, да възрастваме, да разработваме нашите таланти. Но не това да бъде основата в нашия живот, а Христа, Бога. Той да бъде основа и център на всичко онова, което правим, онова, което искаме, онова, което мечтаем.
Тогава ще се състезаваме, образно казано, по правилата. Тогава ще разбираме всичко онова, което се говори и тогава ще вкусваме от плодовете на нашите трудове; на това, за което сме се борили. Когато се борим за духовното, когато се борим за това как да угодим на Бога, ще вкусим от Бог, който е казал чрез устата на онзи велик писател цар Давид, който казва: „Вкусете и ще видите колко благ е Господ“. Ние трябва да вкусваме, за да видим колко е благ. Но ние не вкусваме. Дори не правим и малко от малко наченки да вкусим, а винаги говорим, съветваме, вдъхновяваме се по думите на друг. По това, че мислим, че нещо е може би така, както си въобразяваме. А трябва да вкусим. Какво означава вкусването ? Да положим цялото си същество в ръцете на Бог. Той да се труди. Той да се грижи. Той да ни вдъхновява. Т. е. да бъде Божията воля, както казваме в молитвата „Отче Наш“: „Да бъде Твоята воля, както на небето, така и на земята.“
„На небето“ - там, имайки примера на светите ангели, архангели, безбройното множество небесни сили „и на земята“ тук на човеците, между човеците, Божията воля е да разберем, поставяйки се в ръцете на Бога, да вкусим колко благ е Бог. И тогава виждаме и тогава разбираме.
„Помни“ – казва свети апостол Павел на Тимотей – „Господа Иисуса Христа от семето Давидово, Който възкръсна от мъртвите според моето благовестие, заради което аз страдам дори до окови, като злодеец, но словото Божие не се вързва. Поради това всичко търпя заради избраните, та и те да получат спасение в Христа Иисуса с вечна слава“.
Ние сме призвани, по думите на апостол Павел към Тимотей, да помним Господа Иисуса Христа. И то не някой въображаем, а Този, Който е от корена на Давид, обещаният, истинският, от семето на Давид, Който беше предсказан, че ще смаже главата на змията и ще обнови човека. Този, Който възкръсна от мъртвите според Благовестието на Църквата. Този, заради Когото хората страдат. Дори са затваряни в окови, в тъмници като злодейци, както и свети великомъченик Димитър Солунски за когото и се чете и това послание, този откъс като едно потвърждение на всичко онова, което Църквата днес говори, проповядва и почита неговата памет като го дава за пример. Да помним Господа Иисуса Христа – истинският, вечният. Този, Който дарява живот. Да търпим всичко. Дори и да страдаме за Неговото име. Да не униваме. Дори и като злодейци да сме, както и се случва много пъти, ние да благовестим, да проповядваме и да бъдем наистина с търпение, понасящи всичко. Та чрез търпението да получим спасение в Неговото име с вечна слава. Това е истинското. Това е вечното. Това е съкровеното. Това е онова, което ни прави да съществуваме и да имаме смисъл в нашия живот. Да прегърнем тези слова. Да се вдъхновим от тях и да знаем, че живота в Христа не е само радост, не е само веселие, но е и страдание, чрез което човек се калява и достига до вечния и безкраен живот. Всичко това трябва да възприемаме със смирение, с кротост, с наистина разбиране, за да знаем и да можем да устоим на всичко онова, което ни заобикаля и чрез него да не погиваме, а да се спасяваме. Амин!
Произнесена в предаването „По пътя към храма“ на Радио „Видин“ на 26.10.2014 г.
*Апостол, съдържащ подредени апостолски чтения за през всички дни на годината, Св. Синод на БЦ, София, Печатница и букволярница П. Глушков, 1926 г., с. 404.