“Помнете вашите наставници, които са ви проповядвали словото Божие, и, като имате пред очи свършека на техния живот, подражавайте на вярата им. Иисус Христос е същият вчера, и днес, и вовеки. Не се увличайте от разни и чужди учения; защото добре е с благодат да се укрепява сърцето, а не с ястия, от които полза не получиха ония, които ги употребиха. Имаме жертвеник, от който нямат право да ядат ония, които служат на скинията. Понеже телата на животните, чиято кръв за очистяне греховете първосвещеникът внася в светилището, се изгарят отвън стана, затова и Иисус, за да освети човеците с кръвта Си, пострада вън от градските порти. И тъй, нека излизаме при Него отвън стана, носейки поруганието Му; защото тук нямаме постоянен град, но бъдещия търсим. Прочее, нека чрез Него непрестанно принасяме Богу хвалебна жертва, сиреч, плода на устните, които прославят името Му. А благотворителността и щедростта не забравяйте, защото такива жертви са благоугодни Богу”.
(Евр. 13:7-16)
Възлюбени в Господа, братя и сестри,
Тази неделя, в която се намираме, е Четвърта след Пасха и тя е посветена на разслабления (т.е. на освободения от болест). Но тъй, като днес отбелязваме и паметта на светите братя Кирил и Методий – просветителите славянски, български, Апостолското четиво е разпоредено да бъде в тяхна чест и в тяхна памет, а евангелското ще бъде именно за посветената неделя, която е на разслабления. Апостолското четиво е, иззето из посланието на свети апостол Павел до евреите.
Свети апостол и проповедника на народите Павел говори на евреите думи за вечен живот. Думи, които са винаги били актуални и ще бъдат актуални. И те днес викат към всеки един от нас да ги последваме и да станем послушни на Божията воля по словото на светия апостол Павел, който говореше на своите едноверци, на своите еднокръвни братя евреите да бъдат всеотдадени на Господа Иисуса Христа и чрез него да станат наследници на Божието царство. Той говореше думи истински, думи благословени. И казва нещо, което пак отбелязвам, трябва особено днес ние да пазим, да почитаме, да се вдъхновяваме и да следим, а именно: „помнете вашите наставници, които са ви проповядвали словото Божие и като имате пред очи свършека на техния живот подражавайте на вярата им”.
Както отбелязахме Апостолското четиво не е свързано с Неделята на разслабления, а с отбелязването паметта на светите апостоли, просветителите на славяните, Кирил и Методий. За това и Църквата днес, възпоменавайки тяхната памет, изхожда от Свещеното писание, прославяйки ги, почитайки ги, като думи на светия апостол, който ни заповядва, който ни умолява, който ни задължава. Тези, които са ни проповядвали словото Божие, тези, които са били сеячи на истината Евангелска, ние да ги помним. А помнене означава да живеем с Бога, да живеем с всички онези, които послужиха на Бога, да бъдем едно с земната и небесната Църква, с войнстващата земна и с тържествуващата небесна. Да бъдем едно цяло, да бъдем единни с тези, които са послужили да бъде словото Божие разпръснато по целия свят, по цялата вселена.
„Помнете вашите наставници”. Ние имаме наставници в Христа, в Бога. Това са онези, които след апостолите, разбира се, самите апостоли, след тях са богопратените, богомъдрите апостолски мъже. След тях светите отци, мъчениците, страдалците, всички онези, които се потрудиха, ние трябва да помним техния подвиг, защото те са наши наставници. Ние имаме един наставник, който е Христос, който е Господ, който наставлява всеки един от нас по пътя на спасението. Но ние, като хора, имаме нужда от личен, истински, жив пример, а този пример може да бъде само и един Христос, но и чрез онези, които Христос е проповядван, се благовести. Ние имаме наставници. Гледаме техния пример и придобиваме благодат въз благодат. Трябва да имаме пред нашите очи свършека на техния живот. Свършекът на живота на тези, които са угодили Богу, е чист, свят, добродетелен, изпълнен със святост, изпълнен с чистота, с духовност, изпълнен с всеотдаденост на Бога. Не в началото, не по средата на техния живот да се вглеждаме, а да се вглеждаме в края на техния живот, в свършека на техния живот.
Защото много хора са имали съкровена вяра, но в последствие, са отпадали от нея и са загивали. А истинската вяра, истинските наставници, истинските последователи на Христа са тези, които до края на дните си, до края на своя земен живот, останаха верни на Евангелието. И заради това, свети апостол Павел ни насърчава да гледаме не нещо друго, а техния свършек, края на техния живот. Да го имаме винаги пред очите си и да подражаваме на делата им, и на вярата им. Да подражаваме на всичко онова, което те се постараха и направиха, и ни показаха. И не само да подражаваме, но и чрез нас, да се разраства и да придобива наистина една вселенска мащабност, чрез която ние да бъдем достойни Божии чеда.
Казва свети апостол Павел: „Иисус Христос е същият вчера, и днес, и вовеки.” Христос не се мени. Христос е Същият. Няма нещо, което да промени Господа Иисуса Христа нито времето, нито нравите, нито природата – нищо не може да промени вярата, учението, словото Божие, да промени Господа. Защото Той е същият вчера, днес и во веки ще бъде същият. Това е нещо, едни думи на апостола, които днес бихме казали, че ние трябва да вземем, да прегърнем в нашето сърце, в нашите обятия.
Защото винаги казваме, снисхождайки мнимо над нашата човешка същност, че ние сме слаби, че ние сме немощни, че ние живеем в еди какъв си коварен свят, напротив светът винаги е бил такъв, времето винаги е било такова. Ние трябва да вярваме в Христа и да не се съмняваме, че Той може да ни помогне, да ни избави, да ни спаси и да бъде наша пътеводна светлина. Нека не влиза в сърцето ни умисъл, че Христос се е променил, че времето променя Господа и нравите, и традициите, и Свещеното писание. Няма такова нещо. Христос е същият и каквото ни е завещал, това е истинското, актуалното. Каквото сме наследили, това е съкровеното и това е спасителното, казва свети апостол Павел тези думи не случайно. Защото, продължавайки в другите стихове ще видим, че той се грижи за своите духовни чеда да не отпаднат от Църквата в своето лично заблуждение или превъзнасяне.
„Не се увличайте от разни и чужди учения“ – казва той, „защото добре е с благодат да се укрепява сърцето, а не с ястия, от които полза не получиха ония, които ги употребиха”.
Свети апостол Павел разказва на своите събратя евреите да бъдат наистина благодарни на това, че Бог им откри Своята воля, че Бог им откри Своя единороден Син. Той иска те да Го запазят в сърцето си, да знаят, че Той не се променя и да не се увличат в разни чужди учения, странични от Христовата вяра, от Христовото благовестие от Божието благовестие, защото всичко това граничи с яденето и пиенето, преяждането, препиването и угаждането на човека.
„Защото добре е с благодат” казва „да се укрепява сърцето на човека”, а Божията благодат идва при смирените чрез Господа Иисуса Христа. Божията благодат придобиваме, когато ние вярваме в Господа Иисуса Христа. Чрез Него, с Него и в Него ние живеем, и съществуваме, и пребъдваме, и се спасяваме. Не по друг начин, не чрез другиго, не по друг път. Само и единствено чрез Господа Иисуса Христа. Затова и нашето сърце, вярващо в Иисуса Христа, придобива благодат и се укрепява, става силно, и то може да разпознае кое е зло и кое не, кое е за спасение и кое не. Защото не с ястия може човек да придобие нещо, не с ястия укрепява сърцето силите си, а само и единствено с Божията благодат, с Божието благовестие. Защото всички онези, които ядяха и пиеха, онези, които разчитаха на телата си, те не получиха никаква полза и никой по никакъв начин не получи. Напротив те бяха използвани и бяха поругани.
„Имаме жертвеник, от който нямат право да ядат ония, които служат на скинията, понеже телата на животните, чиято кръв за очистяне греховете първосвещеникът внася в светилището, се изгаря отвън стана, затова Иисус, за да освети човеците с кръвта Си, пострада вън от градските порти”.
Свети апостол Павел не случайно споделя тези неща от живота на юдеите, от тяхната богослужебна практика, от тяхната духовна традиция, защото с това иде да покаже, че тук жертвите, които се изгарят, които се принасят в жертва, за да бъдат изгорени, се изнасят извън светилището, изнасят се извън стана и по същия начин жертвата за всички нас християните, за целия човешки род, е Христос. И именно, по този начин той беше изведен извън градските порти и беше разпънат на кръст, беше убит, умря и бе погребан, за да може неговата саможертва да ни очисти от греховете, и да нямаме вече нужда от каквито и да било животински жертви и принасяния, за да бъдем чисти. Защото чрез Иисуса Христа всички ние се очистихме, придобихме царството Божие. Животните, чрез която кръв за очистване на греховете, първосвещеникът внася в светилището отвън стана. Така и Иисус Христос, по подражание на жертвата, беше изведен извън града от градските порти и там беше принесен в жертва за греховете на човешкия род. Един единствен само Той даде възможност, човекът, който повярва в Него да придобие царството Божие и да бъде освободен от греха, от първородния грях, чрез покаянието и от всички останали грехове.
„И тъй, нека излизаме при Него отвън стана, носейки поруганието Му; защото тук нямаме постоянен град, но бъдещия търсим.
Прочее, нека чрез Него непрестанно принасяме Богу хвалебна жертва, сиреч, плода на устните, които прославят името Му.
А благотворителността и щедростта не забравяйте, защото такива жертви са благоугодни Богу”.
Свети апостол Павел говори, че ние по подражание на Господа Иисуса Христа, нека тръгнем след Него, да отидем при Него отвън стана символично, образно и да носим Неговото поругание, Неговата смърт, Неговите мъчения и страдания, чрез които Той ни оживотвори, и които ние възхваляваме, и Му благодарим. Защото ние всички сме жители на друга земя, на друг град, на друг век – и той е царството Божие, и той е новият Йерусалим, той е Бог, а не тук на земята. И ние трябва да засвидетелствуваме с нашата вяра това си поведение. Защото ние сме Господни, а когато сме Господни, освен Божието, нищо друго не трябва да възжелаваме и да пожелаваме. Ние сме длъжни да принасяме на Бога не жертви от кръв, не животни, а всеки, според силите и възможностите си, по духовното си усмотрение и настроение, нашата жертва пред Бога трябва да бъде хвалебствена. Да възхваляваме и да благодарим на Бога за всичко онова, което Той направи за нас и което прави. Устните ни да бъдат насочени в славословие Богу.
Когато говорим да не грешим, а да имаме чисти думи и помисли, които да говорят, че ние сме Божии, и че сме последователи на истината, на любовта, а именно на Христос, че ние сме чеда на Христа Бога. И както е казал Христос „по това ще позная, че сте Мои ученици, ако любов имате помежду си“. Не трябва във всичко това, в тази жертва на хваление на устните ни да говорят благи слова и благословения и хвалебствени слова за Бога. Ние не трябва да забравяме благотворителността, да бъдем благотворителни, да бъдем щедри, да бъдем такива, които да изпълним Евангелското слово и думи: „гол бях, и Ме облякохте; болен бях, и Ме посетихте; в тъмница бях, и Ме споходихте“. Ние трябва да изпълняваме Евангелското слово и думи, и да не забравяме благотворителността, щедростта и да знаем, че такива жертви са благоугодни Богу, т.е. почитането и разбирането, подпомагането на онези, които са страдащите и нуждаещите се до нас, че ние виждаме в тях Христос, а не нещо, което просто очаква от нас съдействие. Не някакъв продукт, не нещо, а някого – личността и в нея отново да прозрем, и да видим Христа. Такива жертви са угодни Богу.
И това Апостолско четиво, което е в чест и памет на светите равноапостолни братя Кирил и Методий, които въплътиха в своя живот тези Евангелски думи, Църквата лансира и ни представя, за да се пленим, да почитаме тези слова, да ги помним, виждайки ги въплътени от светите братя Кирил и Методий, да им подражаваме. И ние, както и те бяха, да станем проводници на Божията благодат, на Божия пример и когато ни срещат хората да казват: „ето това са истински Божии чеда“. Амин.
*Апостол, съдържащ подредени апостолски чтения за през всички дни на годината, Св. Синод на БЦ, София, Печатница и букволярница П. Глушков, 1926 г., стр. 495. В чест на светите равноапостолни братя Методий и Кирил – 11 май.