– Отче, вярно ли е, че силният човек не унижава, умният не се подиграва, а щастливият не завижда? – Да, чедо. Защото човек най-често наранява другия не от сила, а от някаква своя вътрешна слабост. Истински силният няма нужда да унижава. Той знае своята стойност и не е необходимо да смалява другия, за да изглежда самият той по-голям. Господ Иисус Христос ни показа именно такава сила – сила, която прощава, търпи и подава ръка. Затова и казва: „Научете се от Мене, понеже съм к

Живеем във време, в което човекът разполага с възможности, за които предишните поколения трудно биха могли дори да мечтаят. Само за няколко секунди можем да получим огромно количество информация, да преведем текст, да намерим историческа справка, да обобщим книга, да съставим план, да обработим изображение или да потърсим решение на сложен въпрос. Изкуственият интелект вече не принадлежи на фантастиката. Той постепенно се превръща в част от всекидневието. Но именно тук възни

„Радвай се, Невесто неневестна!“ На 7 август 2026 г. се навършват 1400 години от паметната нощ, в която жителите на Константинопол, избавени от страшната обсада на перси и авари, се събрали във Влахернския храм и възнесли благодарствена молитва към Пресвета Богородица — Покровителката на християнската столица. Според църковното предание вярващият народ останал прав през цялото богослужение и с умиление и благодарност изпял дивния химн към Божията Майка. Оттогава той останал

Неофитството е едновременно благословение и изпитание. Благословение, защото човек е открил Христа и сърцето му гори от желание да Му служи. Изпитание, защото тази първа любов нерядко е съпроводена с липса на духовна зрелост. Всеки, който е пристъпил прага на Църквата, познава това вътрешно опиянение. Всичко изглежда ясно. Истината сякаш е напълно разкрита. Светът се разделя лесно на "правилни" и "неправилни". Вярата изглежда като поредица от точни формули, а спасението – ка

– Отче, какъв е православният поглед към мнителността? – Чедо мое, православната духовност разглежда мнителността не просто като особеност на характера, а като духовна болест, която смущава човешкото сърце. Тя представлява склонност да се подозира зло у другите без достатъчно основание, да се тълкуват думите и постъпките им в най-неблагоприятната светлина и да се изграждат заключения върху предположения, а не върху истината. Мнителният човек често вижда обида там, където ням

В наши дни все по-често се натъкваме на една странна и болезнена закономерност. Когато решенията на Църквата съвпадат с нашите лични предпочитания, ние с готовност говорим за съборността, за единството, за послушанието към църковния разум и за вековната мъдрост на светите отци. Но когато същата тази Църква ни призове към нещо, което не съответства на нашите възгледи или желания, изведнъж на преден план излиза едно друго понятие – „моето лично мнение“. Така неусетно се стига

Често днес се водят разговори относно думите от Символа на вярата: „В едната, света, вселенска и апостолска Църква“ или „В едната, света, съборна и апостолска Църква“. Преди всичко трябва ясно да се подчертае, че Символът на вярата не е канон, а догматическо изповедание на православната вяра. Той е утвърден от Първия и Втория вселенски събор и представлява съкровено и задължително изразяване на вярата на Църквата. Каноните уреждат църковния ред, дисциплината и административ

Отче, защо целуваме ръка на духовниците? И защо има хора, които се срамуват от това, смятат го за унизително или дори се чувстват „по-високо“ от този, на когото трябва да отдадат почит? – Чедо, когато православният християнин целува ръката на свещеника или епископа, той не целува човека заради неговите лични качества, богатство, власт или човешко превъзходство. Целува ръката, която благославя в името Христово. Ръката, която е държала Светото Евангелие. Ръката, която е доко

Отче, защо, въпреки че правя на другите това, което искам да правят на мен, не получавам същото? В такъв случай, вярно ли е словото на Господа? — Чедо, словото на Господа е истина вечна и неизменна, защото Сам Той е Истината (срв. Йоан 14:6). Но Той не ни е обещал, че хората непременно ще ни отвърнат със същото. Той ни е дал заповед как ние да живеем, а не как другите ще постъпват. Когато Господ казва: „както искате да постъпват с вас човеците, така и вие постъпв

В съвременната православна действителност често се среща едно явление: мнозина вярващи говорят и съдят по въпроси на богословието, догматиката, каноничното право и духовния живот с увереност, която предполага пълнота на знанието. Това създава впечатление за духовна зрялост, но в действителност често крие вътрешна празнота. Църквата никога не е разбирала знанието като просто натрупване на информация. В духа на светоотеческата традиция знанието е плод на опит, на живот в Бога,

„Боже Мой, Боже Мой, защо си Ме оставил?“ Христос като изпълнение на Псалом 21 и тайната на „червея“ в месианската символика* Сред най-дълбоките и най-тайнствени думи, произнесени от Господ Иисус Христос на Кръста, са думите: „А около деветия час Иисус извика с висок глас: Илѝ! Илѝ! лама̀ савахтанѝ? сиреч: Боже Мой, Боже Мой! Защо си Ме оставил?“ — Мат. 27:46 За външния наблюдател тези думи могат да прозвучат като вопъл на отчаяние. Но Църквата винаги е разбирала, че т

От пасхалната трапеза към Светата Евхаристия Историко-богословско развитие на литургичната традиция: юдейски корени, раннохристиянска практика и съвременната православна литургия Сред най-дълбоките тайни на живота на Църквата стои Светата Евхаристия – тайнството, в което вярващите се съединяват с Христос и участват в Неговата спасителна жертва. От апостолско време до днес Евхаристията е центърът на християнското богослужение и духовния живот. За да се разбере нейният произх

История на Символа на вярата Предистория, съборно оформяне, развитие, рецепция, конфесионални форми и проблеми в БПЦ-БП Увод Символът на вярата е едновременно догматическа формула, литургично изповедание и белег на църковна принадлежност. В древноцърковен смисъл σύμβολον означава знак за разпознаване, а в християнската традиция — кратко, нормативно и съборно изразяване на апостолската вяра. Той не е възникнал като еднократен литературен акт, а като плод на дълго развитие:

В Гърция съществува практика, на Нова година, в деня Обрезание Господне и св. Василий Велики, да се разрязва празнична пита с късмет – паричка. Тази практика е навлязла и у нас. Може малко да е попроменена, но същността е една и съща. Нека се запознаем с историята на тази традиция. Според най-разпространеното гръцко предание, в Кесария Кападокийска пристигнал жесток управител, който поискал тежък данък от жителите на града, заплашвайки ги с насилие. Народът бил уплашен и раз

ГЛАВА ВТОРА РЕД НА ПОСЛЕДОВАНИЯТА В СЪБОТА А) Час девети – Вечерня (вечерта в петък) Следва се обичайната последователност на...

Моисей попита Бога в Стария Завет: „Какво е Името Ти?“ Какво отговори Бог? „Аз Съм Този, Който Е“ („Еγώ Ειμί ο Ων“) (Изх. 13:14) Ще го...

Ако в този момент открехнехме надгробната плоча на един добре поддържан гроб и някой оттам можеше да ни заговори, първата дума, която...

Един монах от тежестта на преживяното в отношенията си с братята и човеците, възкликнал с жалост към своя духовен отец: „Отче, откраднаха...

Кратка историческа справка за литургичния текст За св. Григорий Богослов Св. Григорий Богослов или Григорий Назиански се нарежда сред...

Малкият и големият молебен канон към Пресвета Богородица са едни от най-обичаните богослужения в Православната църква. И двата канона са...