Зилотизмът днес: Ревност без любов и връщане към фарисейското сърце

В християнската история думата „зилот“ – от гръцки ζηλωτής – е била символ на дълбока преданост, гореща любов към Бога и вярност към Неговите заповеди. Истинският зилот е бил онзи, който с пламенна ревност и духовна чистота е стоял твърдо в правдата, дори когато светът около него е отстъпвал от нея. Апостолите, пророците, светиите – мнозина от тях са били такива зилоти. В сърцето си те са горели от желание за Истината, но това горене е било осветено от смирение и любов[1].

Днес обаче думата „зилот“ все по-често се възприема с тревожен нюанс – като нарицателно за фанатизъм, разделение, осъдителност. Това изкривяване на понятието не само че не отразява истинската му духовна същност, но дори влиза в противоречие с евангелските добродетели, които всеки християнин е призван да живее: любов, милост, кротост, търпение (Гал. 5:22,23).

I. Зилотизмът – между светлината и сянката

Св. ап. Павел пише: „...имат ревност за Бога, ала не по разум“ (Рим. 10:2). Тези думи ни откриват една духовна реалност, която остава актуална – ревността сама по себе си не е достатъчна. Ако тя не е просветена от знание, смирение и любов, може лесно да се превърне в разрушителна сила.

Св. Йоан Златоуст предупреждава: „Ревност без разсъдителност е като огън, който, без да бъде ограничен, заплашва да изгори всичко“[2]. Истинската ревност за Бога е тихо горене, а не пламък, който изгаря всичко по пътя си. Тя се изразява в духовна вярност, грижа за ближния, отстояване на истината с кротост и благост (2 Тим. 2:24–25).

II. Фарисейският дух – вечната опасност

Един от най-тъжните парадокси в историята е, че тези, които най-добре познаваха Писанията – книжниците и фарисеите – всъщност не разпознаха Христос. Те имаха „ревност по закона“, но не познаха Любовта. Затворени в правилата и подозренията си, те не видяха Лицето на Бога, въплътено в човека Иисус.

„Изследвайте Писанията, защото вие мислите чрез тях да имате живот вечен. И те са, които свидетелствуват за Мене. Но не искате да дойдете при Мене, за да имате живот“ (Йоан 5:39–40). Христос отправя това предупреждение към религиозните водачи – но то остава валидно и днес.

Св. Силуан Атонски ни напомня: „Господ е кротък и смирен, и душата, която не е научила от Него кротостта и смирението, не може да познае Господа“[3].

III. Плодове на лъжливия зилотизъм

Зилотизмът без любов е болест, която разрушава Църквата отвътре. Проявява се в осъждане, в парацърковни инициативи, в недоверие към пастирите и йерархията, в подозрение към всички, които „не са достатъчно ревностни“. Такива хора често живеят в постоянна тревога от „предателства“, „отстъпления“ и „духовна измяна“.

Св. Игнатий Богоносец казва: „Който върви сам, макар и да вярва, се изключва от съгласието на Църквата“[4].

А Църквата е именно онова пространство, което събира, лекува и спасява – чрез тайнствата, чрез съборността, чрез любовта и търпението.

IV. Когато пазим Църквата „от всички“ – освен от себе си

Нерядко хора с голяма ревност оправдават действията си с Писанието и живота на светиите. Те вярват, че само те пазят вярата, докато останалите или се заблуждават, или „предават истината“. Но тук дебне голямата духовна заблуда – да вярваш, че Църквата се крепи на твоята ревност, а не на благодатта Божия.

Цитират се думи като: „Не мислете, че дойдох да донеса мир на земята; не мир дойдох да донеса, а меч“ (Мат. 10:34), без да се види, че Христовият меч не разделя човеците в омраза, а разделя истината от лъжата в собственото ни сърце. Или пък: „Който ви благовествува нещо по-друго от това, що приехте, анатема да бъде.“ (Гал. 1:9), сякаш това оправдава всяко осъждане и всяка изолация.

Св. Йоан Лествичник пише: „Лесно е да се мислиш за ревнител на истината и пазител на вярата, но трудно е да се смириш и да се помолиш за онзи, когото смяташ за заблуден“[5].

Истинският пазител на Църквата е този, който е пазен от нея. Когато човек започне да вярва, че Църквата зависи от неговото „лелеене“, а не той от нейното лоно – това вече е подмяна на благодатта с гордост.

Св. Василий Велики казва: „По-добре е да се заблудиш с Църквата, отколкото да бъдеш прав извън нея“[6].

А св. Йоан Златоуст: „Никой не може да има Бога за Отец, ако няма Църквата за майка“[7].

Истината без любов не спасява. Христос дойде в пълнота на истина и любов – и ние сме призвани да Го следваме в това.

Това не означава безкритично подчинение или сляпо следване. Означава трезвост, послушание, търпение и любов – дори когато виждаме слабости. Истинската вяра се познава не по строгостта, а по плодовете ѝ (Мат. 7:16).

И не, не е вярно, че „не може само с любов да се постъпва“. Защото точно с любов Христос постъпи към прокажените, към разбойника, към Самарянката. Не с презрение и гняв, а с любов, която пречиства, изобличава и преобразява.

V. Завръщане към Христовата ревност

Истинският зилот не руши, а гради. Той не проклина, а се моли. Не осъжда, а привлича с доброта. Истинският зилот е човек на Кръста, не на гнева. Човек, който пази вярата не със страх, а с любов. Който не отрича, а се моли. Който не изгаря, а осветлява.

Фарисеите също бяха „ревнители“, но не познаха Христос. Защото ревността без любов убива.

Такива са светците, които сме признали като стълбове на вярата – и не заради гнева им, а заради любовта им. Св. Марк Ефески, който не се подчинил на фераро-флорентинската уния, не е бил гневен човек, а мъж на молитвата и сълзите. Св. Николай Кавасила пише: „Ревността трябва да бъде пламък, но не разрушителен – а осветляващ“[8].

Днес повече от всякога ни е нужно да върнем на думата „зилот“ нейния свят смисъл. Да не се боим от ревността, но и да не позволим тя да се откъсне от любовта.

Да пазим Църквата значи да живеем с нея – в търпение, в молитва, в сълзи и в кротко стоене пред Бога.

Нека бъдем ревнители на светлината, а не на осъждането.

Ревнители на Христос, а не на собствената си правда.

Ревнители на любовта, която спасява.

[1] Срв. Деяния 21:20 – „виждаш, брате, колко хиляди юдеи са повярвали, и всички са ревнители за закона“.

[2] Св. Йоан Златоуст, Беседи върху Евангелието от Матей, беседа 20.

[3] Св. Силуан Атонски, Между отчаянието и надеждата, изд. "Омофор".

[4] Св. Игнатий Богоносец, Послание до Смирненци, гл. 8.

[5] Св. Йоан Лествичник, Лествица, стъпало 5, за покаянието.

[6] Приписвано на св. Василий Велики (понякога и на св. Киприян Картагенски), смислова перифраза от църковната традиция.

[7] Св. Йоан Златоуст, Беседа за Матей, 49:2.

[8] Св. Николай Кавасила, Тълкуване на Божествената литургия, прев. М. Константинов.