За Символа на вярата

История на Символа на вярата

Предистория, съборно оформяне, развитие, рецепция, конфесионални форми и проблеми в БПЦ-БП

Увод

Символът на вярата е едновременно догматическа формула, литургично изповедание и белег на църковна принадлежност. В древноцърковен смисъл σύμβολον означава знак за разпознаване, а в християнската традиция — кратко, нормативно и съборно изразяване на апостолската вяра. Той не е възникнал като еднократен литературен акт, а като плод на дълго развитие: от новозаветните и кръщелните формули, през локалните символи на II–III век, до съборната формулировка на IV век и по-нататъшната ѝ рецепция в различните християнски традиции. Именно затова историята на Символа е не само история на текст, но и история на самосъзнанието на Църквата.

Никейско-Константинополският (Никео-цариградският) символ, както е изповядван в източната традиция, остава основният общохристиянски ориентир, но неговото приемане през вековете не е било напълно еднообразно. В едни традиции той е останал почти дословно в съборния си вид; в други е получил разширени литургични форми; в трети е бил изговарян с различни богословски нюанси, особено по въпроса за Светия Дух. Затова едно историческо изследване на Символа трябва да съчетава догматическа, литургична и сравнително-конфесионална перспектива.

I. Предистория на Символа на вярата

1. Библейски основи

Преди Църквата да има формален „Символ“, тя вече изповядва своята вяра в кратки, силно концентрирани новозаветни формули. Такива са изразите „Иисус е Господ“ (Рим. 10:9; 1 Кор. 12:3), Петровото изповедание „Ти си Христос, Синът на Живия Бог“ (Мат. 16:16), както и тринитарната кръщелна повеля в Мат. 28:19. В тях вече се съдържат главните оси на бъдещия Символ: вяра в единия Бог, изповядване на Иисус Христос като Син и Господ, и действието на Светия Дух в живота на Църквата. Тези формули първоначално не функционират като систематични догматически текстове, а като живо литургично и киригматично ядро на апостолската проповед.

Тъкмо това обяснява защо Символът на вярата никога не е бил само „резюме на учение“. Той е плод на богослужебния живот и на кръщелната практика. Вярата не е първо абстрактно формулирана, а първо е преживяна, проповядана, изповядана и въведена в тайнствения живот на Църквата. Съборната формула по-късно само полага по-точни граници на това, което Църквата вече живее.

2. Кръщелните символи на II–III век

През II и III век различните местни църкви използват кръщелни символи, които се преподават на оглашените и се произнасят при Кръщението. Те не са еднакви по словесна форма, но са дълбоко сродни по строеж: почти винаги имат триадична структура — Отец и Син и Свети Дух — и служат като кратко „правило на вярата“ срещу ранните ереси. Тази функция на символа като граница срещу заблудата по-късно ще стане още по-ясна в арианските спорове.

Тук трябва да се види важният преход: първоначално символът е местен, кръщелен и катехизичен; по-късно той става вселенски, съборен и литургично нормативен. Историята на Символа е следователно история на разгръщане — от локално предавана изповед към общоцърковно определение. Това развитие не е разрив, а естествено съзряване.

II. Никея и съборното утвърждаване на вярата

1. Арианският спор и необходимостта от съборна формулировка

Първият голям догматически тласък към съборно оформяне на Символа идва от арианството. Арий поставя под въпрос пълната божественост на Сина, като учи, че Той е най-висшето творение, но не е вечен и единосъщен на Отца. Църквата реагира не просто защото е засегнат един частен догматически въпрос, а защото е застрашено самото дело на спасението: ако Христос не е истински Бог, тогава съединението между Бога и човека в Него не е реално и спасението губи своята онтологична дълбочина.

Оттук става ясно защо Никея прибягва до несрещащия се буквално в Писанието термин ὁμοούσιος — „единосъщен“. Това не е философско своеволие, а съборно средство за защита на библейската вяра. Църквата е принудена да употреби по-прецизен език, защото обикновените библейски изрази вече са били тълкувани двусмислено от еретиците. Тъкмо в това се състои класическата логика на догматическото развитие.

2. Първият вселенски събор в Никея (325)

Съборът в Никея през 325 г. утвърждава, че Синът е „роден, несътворен, единосъщен на Отца“. Така той не просто осъжда арианството, но формулира сърцевината на бъдещия общоцърковен Символ. Никея поставя христологичния камък, без който по-нататъшното развитие би било невъзможно. Дори когато по-късната редакция се разширява, нейната догматическа ос остава никейска.

Все пак Никейският символ от 325 г. още не е идентичен с днешния широко употребяван текст. Той е по-кратък в своята пневматологична част и не съдържа в завършен вид по-късните еклисиологични и есхатологични членове. Следователно между Никея и днешния литургичен текст има историческо развитие, а не просто механично повторение.

III. Константинопол 381 и класическият текст на Символа

1. Дооформянето на Символа

Вторият вселенски събор в Константинопол през 381 г. довежда текста до класическата му форма, като особено развива учението за Светия Дух и прибавя ясно изразени членове за Църквата, Кръщението, възкресението и бъдещия век. Официалните православни и католически представяния на Никейско-Константинополския символ и днес възпроизвеждат именно тази разширена форма, а не по-краткия текст на Никея от 325 г.

Това развитие е особено важно за православното богословие, защото показва, че Символът не е застинал документ, а плод на съборния живот на Църквата. Но същевременно този процес има ясна граница: окончателната съборна форма не може произволно да се променя по-късно от отделна поместна църква или литургична традиция. Именно тук по-късно ще възникне и спорът около Filioque.

2. Литургичната функция

Днес в източноправославната традиция Символът се чете или пее в Божествената литургия преди Анафората, а в римокатолическата меса след проповедта, като „изповед на вярата“ на събранието. Тази богослужебна позиция не е случайна: тя свързва изповядването на правата вяра с евхаристийното общение. Църквата не пристъпва към общението без да е изповядала едната апостолска вяра.

Така Символът запазва двойната си функция: той е и догматически критерий, и литургичен акт. Вярата не е само преподавана, тя е изговаряна от общността като молитвено свидетелство. Именно затова различните обреди пазят не само съдържанието, но и ритъма, числото и тоналността на Символа — „вярвам“ или „вярваме“, кратка или разширена форма, по-строг или по-наративен език.

IV. Православната рецепция

В православната, тоест византийската традиция, Символът се изповядва в Никео-Константинополския му вид без добавката Filioque: „И в Духа Светаго, Господа, Животворящия, Който от Отца изхожда“. Официалният гръцко-православен текст запазва тази формула и я представя като текст на Никейско-Константинополския символ. Православното съзнание го приема като съборно-нормативен и неизменим.

Оттук произтича и по-дълбокото православно възражение срещу всяка едностранна промяна на Символа: проблемът не е само в отделна дума, а в цялостния еклисиологичен принцип. Ако Символът е гласът на неразделената Църква, той не може да бъде променян без вселенско съгласие. Православната рецепция на Символа е следователно не само догматическа, но и съборно-еклисиологична.

V. Латинската и римокатолическата рецепция

Римокатолическата църква изповядва същия основен Никейско-Константинополски символ, но в латинската литургична традиция членът за Светия Дух гласи, че Той „изхожда от Отца и Сина“. Това е класическата форма на Filioque, присъстваща в официалния текст на римската меса и в съвременните официални католически молитвени текстове.

Католическото учение днес прави едно важно уточнение: официални ватикански документи признават „съборната, вселенска, нормативна и неотменима“ стойност на гръцкия текст на Символа от 381 г. и разглеждат латинската формула Filioque като западен начин за изразяване на същата вяра, при условие че не се нарушава истината за Отца като първи източник в Троицата. Катехизисът на Католическата църква също признава, че Filioque не присъства в текста на 381 г. и че включването му в латинската литургия е исторически по-късно.

Това означава, че съвременното католическо самосъзнание прави разграничение между общоцърковния съборен текст и собствената западна литургична употреба. За историка на Символа това е съществено: днешната католическа позиция не отрича древния гръцки текст, а твърди, че латинската формула е легитимно допълващо тълкуване. Именно тук обаче православната критика остава непреодоляна, защото Изтокът вижда в добавката не само богословски, но и каноничен проблем.

VI. Гръко-католиците и източните католици

Добавянето на гръко-католиците към изследването е особено важно, защото те стоят на границата между източната литургична традиция и католическото общение с Рим. Официалните католически документи признават нормативната стойност на гръцкия текст от 381 г., а на практика много източнокатолически църкви употребяват Символа без Filioque в своите византийски литургии. Паралелно с това Католическата църква продължава да държи латинското догматическо обяснение на процесията на Светия Дух.

Така гръко-католическата рецепция на Символа е двупластова. Литургично тя често съвпада с православната византийска практика; догматически обаче остава в общение с католическото учение за Filioque като допустима западна формулировка. Това прави гръко-католиците особено показателни за темата „единство в различни литургични езици“, но и за напрежението между догматическа интерпретация и литургичен текст.

VII. Ориенталскоправославните църкви

1. Коптската православна църква

Коптската православна църква официално представя Символа в никейско-константинополска форма, като в пневматологичния член ясно стои: „Да, вярваме в Светия Дух, Господа, Животворящия, Който изхожда от Отца“. Текстът е в множествено число — „вярваме“ — и това добре изразява общностния, съборен характер на изповеданието. Коптски източници също определят Никейско-Константинополския символ като един от стълбовете на вярата на Църквата.

Коптската рецепция е важна и с това, че показва как нехалкидонска църква пази Никейско-Константинополския символ без западната добавка Filioque и без да губи общата никейска сърцевина. Това показва, че след Халкидон разделението между византийци и ориенталци не е разрушило никейското ядро на вярата. Въпреки различните христологични пътища, Символът остава общо наследство.

2. Арменската апостолическа църква

Арменската традиция е особена, защото употребява разширена форма на Символа. Арменският текст не просто възпроизвежда византийския Никео-Константинополски символ, а включва по-разказни и литургично разработени формулировки: за въплъщението „Той прие тяло, душа и ум и всичко, което е у човека, истински и не привидно“; за Светия Дух — че Той е „несътворен и съвършен“, „говорил в Закона, пророците и Евангелията“, „слезе над Йордан“, „проповядва чрез апостолите“ и „обитава в светиите“. Арменски официални и полуофициални църковни източници също свидетелстват, че в арменската традиция Символът има характерна разширена форма и че в църковния живот съществува и отделен „догматичен символ“ в традицията на св. Григор Татеваци (около 1346).

Арменската рецепция е богословски ценна, защото показва как една древна църква е запазила никейската вяра не в минималистична, а в богато развити литургични формули. Тук вярата в Светия Дух не е само кратко догматическо определение, а жива история на Неговото действие в закона, пророците, Евангелието, апостолите и светиите. Арменският пример разкрива, че историята на Символа не е само история на фиксиране, но и на литургично разгръщане.

3. Сирийската православна църква

Сирийската православна традиция пази никейско-константинополската сърцевина, но в свой собствен богослужебен език. В наличните литургични текстове се срещат формули като „единия истински Бог“, „Светия Дух, Господа, Който дава живот на всички“, както и есхатологичният израз „новия живот в бъдещия свят“. Тези особености не променят никейската същност, но придават на Символа характерния сирийски богослужебен цвят.

Сирийската рецепция е добър пример за това, че Символът може да бъде същият по вяра, но различен по словесен ритъм. Тъкмо тук историкът трябва да различава между догматическа идентичност и литургична вариативност. Не всяка разлика в езика е разлика във вярата.

4. Етиопската православна църква Тевахедо

Етиопската православна църква е особено важна за сравнението, защото официалните ѝ английски текстове свидетелстват за съществуването на повече от една символна форма в богослужебната практика. В етиопските литургични материали се отбелязва, че в определени анафори се употребява т.нар. „Amakniyo of the Apostles“, а в други — Никейският символ. Това означава, че в етиопската традиция съществува не само общоникейска рецепция, но и запазване на по-стари или паралелни изповедни форми.

Това е изключително важно наблюдение. В етиопския случай виждаме как църква от ориенталското семейство пази Никейската вяра, но едновременно съхранява много старинен литургичен пласт. За историческото изследване това е свидетелство, че пътят от локална символна традиция към съборен общецърковен текст не винаги заличава напълно по-ранните форми. В някои църкви те продължават да живеят редом с Никейско-Константинополския символ.

5. Еритрейската православна църква

Макар тук да нямаме отделно отворен източник, исторически Еритрейската православна църква принадлежи към същото ориенталско семейство като Етиопската и наследява геезката литургична традиция. Поради това при академично сравнение тя се разглежда най-естествено редом с етиопската рецепция, а не като напълно самостоятелен тип. Това трябва да се отбележи с методологична предпазливост: когато няма отделен текстов корпус пред нас, не е редно да се правят по-детайлни твърдения отвъд общата историко-обредна принадлежност.

VIII. Асирийската църква на Изтока

Асирийската църква на Изтока пази собствена източносирийска рецепция на Символа. В катехизичните ѝ материали се казва, че „Символът на 318-те отци“ е бил приет на събора при Мар Исаак през 410 г. и се употребява в богослужението до днес. Същите източници дават текст, в който се срещат архаични формулировки като „Първородния на всички твари“, „истинен Бог от истинен Бог“ и „Духа на истината, Който изхожда от Отца“.

Тази традиция заслужава особено внимание, защото показва, че приемането на никейската вяра извън границите на Римската империя е имало своя собствена история. Асирийската рецепция не е просто копие на византийската. Тя свидетелства за древен източносирийски път на съборното Предание. Това прави Асирийската църква на Изтока незаменим участник в всяко сериозно изследване на историята на Символа.

IX. Други по-малко познати, но важни традиции

Когато се говори за „по-малко известни“ християнски общности, полезно е да се мисли не само в категориите на догматическо различие, но и на обредно-историческо семейство. Освен вече споменатите, заслужава да се имат предвид още Маланкарската сирийска православна традиция в Индия, Древната църква на Изтока, различните източнокатолически църкви от византийски, западносирийски и източносирийски обред, както и Маронитската църква. Повечето от тях не създават нов „свой“ Символ в строгия смисъл, а приемат някоя от вече съществуващите големи текстови линии — византийска, сирийска, арменска, геезка или латинска.

Това означава, че при научно изложение не е нужно всяка отделна общност да се разглежда като напълно самостоятелен догматически свят. По-правилно е те да се подредят по литургично-семействен принцип. Така се избягва хаотичното изброяване и се вижда по-ясно голямата историческа картина: единна никейска сърцевина, но различни пътища на литургичното ѝ изговаряне.

X. Filioque като повратен момент в историята на рецепцията

Историята на Символа не може да се разбере без въпроса за Filioque. Катехизисът на Католическата църква ясно посочва, че добавката не присъства в текста, изповядан от Константинопол през 381 г., а е навлязла постепенно в латинската литургия между VIII и XI век. Същевременно католическото богословие я защитава като легитимно западно изразяване на същата тринитарна вяра.

От православна и в по-широк смисъл от ориенталска гледна точка именно тук се открива най-видимият разлом между Изтока и Запада. Почти всички източни традиции, които разгледахме — византийска, коптска, арменска, сирийска, асирийска, етиопска — пазят формулата за изхождането на Духа от Отца, без добавката „и Сина“. Затова Filioque е не само текстологична подробност, а исторически белег на различни тринитарни езици и на различно разбиране за неприкосновеността на съборния символ.

XI. Заключение

Историята на Символа на вярата е история на това как Църквата е учила да пази едновременно две неща: неизменността на апостолската истина и живото ѝ литургично изразяване. От новозаветната проповед до Никея и Константинопол, от византийската литургия до арменските и етиопските разширени форми, Символът остава същият по сърцевина, макар и различен по език, акцент и ритъм.

Ако трябва да се формулира най-общият извод, той е следният: не съществуват много различни „вери“, а много начини, по които историческите църкви са пазили и изповядвали една и съща никейска вяра — освен там, където по-късните догматически или литургични интервенции са породили трайни разделения. Затова Символът е не само паметник на догматическата история, но и едно от най-ярките свидетелства за дълбокото, понякога скрито, единство на християнското Предание.

XII. Протестантските църкви и рецепцията на Символа на вярата

При протестантските църкви отношението към Символа на вярата не е напълно еднакво, защото самият протестантизъм не е едно монолитно тяло, а семейство от различни традиции. Най-общо може да се каже, че историческите протестантски общности — лутерански, англикански и голяма част от реформаторските и презвитерианските — приемат Никейския символ като древно и авторитетно свидетелство на вселенската Църква, макар да го подчиняват на върховния авторитет на Свещеното Писание. По-свободните евангелски и баптистки среди по-често уважават Символа като исторически текст, но обикновено не го третират като задължителна норма за богослужение или църковна принадлежност.

1. Лутерански църкви

В лутеранската традиция Символът на вярата е приет съвсем ясно и положително. Евангелската лутеранска църква в Америка изрично посочва, че Апостолският, Никейският и Атанасиевият символ са „истински декларации на вярата“ и че продължават да се използват в богослужението и днес. В лутеранския живот Никейският символ има особено място при евхаристийното богослужение, докато Апостолският често се употребява при Кръщение и в други служби. Така лутеранството не отхвърля древните символи, а напротив — възприема ги като част от собственото си изповедно наследство.

Богословски това е напълно закономерно. Реформацията в своя класически лутерански вид не е искала да създаде „нова вяра“, а да възстанови евангелската чистота в рамките на древната, съборна и апостолска вяра. Поради това лутеранството не само запазва Никейския символ, но и го вписва в по-широкия корпус на своите вероизповедни книги. Това показва, че за лутераните Символът е не просто исторически паметник, а живо свидетелство за общохристиянската ортодоксия.

2. Англиканска традиция

В англиканската традиция Никейският символ също има много високо място. Църквата на Англия го определя като обобщение на основните християнски вярвания, което редовно се използва в богослужението. Освен това Book of Common Prayer остава основен източник за англиканското богослужение и учение, а официалните англикански богослужебни материали съдържат както Никейския символ, така и други разрешени форми на изповед на вярата.

Тук има един важен нюанс. Англиканството исторически стои между реформационния импулс и древното литургично наследство, затова и Никейският символ при него е не просто допустим, а структурна част от неделното и празничното богослужение. В този смисъл англиканите са едни от протестантите, които най-явно са запазили древноцърковната символна традиция в литургичен вид.

3. Реформаторски и презвитериански църкви

При реформаторските и презвитерианските църкви картината също е положителна, макар и малко по-различна. Презвитерианската църква в САЩ включва Никейския символ в своята Book of Confessions, тоест в официалния корпус от вероизповедни текстове, и отбелязва, че в много презвитериански общини всяка неделя се препотвърждава вярата чрез Апостолския символ, Никейския символ или друг изповеден текст. Това означава, че Никейският символ е признат, употребяван и църковно авторитетен, но в рамките на по-широк набор от конфесионални документи.

Реформаторското богословие по принцип държи много силно на върховенството на Писанието. Поради това древните символи не се поставят наравно с Библията, а се приемат като нейно вярно и проверено църковно тълкуване. В практиката това означава, че Символът е уважаван и често използван, но не винаги има същата литургична неизменност, каквато притежава във византийската, римокатолическата или англиканската традиция.

4. Баптистки и по-свободни евангелски общности

При баптистките и много свободни евангелски общности положението е по-различно. Там обикновено няма задължителна литургична употреба на Никейския символ, а по-голяма тежест имат собствени изповедни документи, доктринални декларации или кратки верови формули, съставени от съответния съюз или общност. Това не означава непременно отрицание на Никейския символ; по-скоро означава, че той често се възприема като почитан древен текст, но не и като постоянна богослужебна норма. При южните баптисти например идентичността се формулира чрез собствени вероизповедни документи, а не чрез задължителна литургична рецитация на Никейския символ.

Тук вече се вижда по-ясно една характерна протестантска линия: колкото по-далеч една общност стои от историческата литургична традиция, толкова по-малка е ролята на древните символи в ежедневното ѝ богослужение. Но дори и тогава, когато Никейският символ не се чете редовно, много евангелски християни биха приели голяма част от неговото съдържание като вярно изразяване на класическата християнска вяра. Разликата е по-скоро в статута и употребата му, отколкото непременно в цялостното му отхвърляне.

5. Обобщение за мястото на Символа при протестантите

Ако трябва да се обобщи накратко, протестантският свят може да бъде подреден в три по-големи групи. Лутерани и англикани приемат и употребяват Никейския символ много ясно и литургично. Реформаторските и презвитериански църкви също го приемат, но в рамките на по-широк конфесионален корпус и с известна богослужебна свобода. Баптистки и свободни евангелски общности обикновено му отдават историческо уважение, но рядко го поставят в центъра на богослужебния живот.

Следователно в разработката ти може да се включи следният извод: протестантските църкви не са единни в употребата на Символа на вярата, но историческите протестантски традиции в голяма степен го приемат като авторитетно древно свидетелство на вселенската вяра, докато по-късните свободни общности по-често го ценят исторически, без да го употребяват като задължителен литургичен или конфесионален текст.

XIII. Съвременен проблем в българската употреба на Символа на вярата

В съвременния български контекст се наблюдава колебание в превода на члена от Символа на вярата: „в една, света, съборна и апостолска Църква“. Това колебание не е безобидно, защото Символът на вярата не е свободен текст, а догматическа формулировка, приета от Вселенските събори и изразяваща самото съзнание на Църквата за себе си. Като такъв той не подлежи на произволни изменения, особено когато те водят до промяна в смисъла.

В оригиналния гръцки текст стои терминът „καθολική“, който означава „вселенска“, „всеобхватна“, „пълна“. Той изразява, че Църквата е предназначена за цялото човечество, че носи пълнотата на истината и че благовестието на Христос е насочено към целия свят. В този смисъл най-точният и адекватен превод на български език е „вселенска“.

Славянският превод „съборна“ (соборную) исторически се е наложил като опит да предаде това съдържание, но в съвременното езиково съзнание той се възприема предимно като указание за начин на управление — съборност, синодалност. Така се получава неволна редукция на смисъла: от универсалността на Църквата към нейната вътрешна структура.

Следователно, когато днес се настоява за „съборна“ като основен и единствен превод, съществува риск да се измести акцентът от същността към организацията. Църквата безспорно е съборна в своя живот и управление — тя живее чрез събори и в съборно единство — но това не е централното значение на догматическото определение в Символа.

В Символа на вярата Църквата се изповядва преди всичко като вселенска, защото:

тя обхваща цялото творение,

тя е предназначена за всички народи,

тя носи пълнотата на спасителната истина.

Съборността е начинът, по който тази Църква живее и действа в историята, но вселенскостта е нейното същностно определение.

Затова от богословска и филологическа гледна точка е оправдано да се подчертае, че преводът „вселенска“ по-точно предава съдържанието на оригиналния термин „καθολική“, докато „съборна“ остава вторично, частично и вече двусмислено понятие в съвременния език.

В крайна сметка Символът не говори за начина, по който Църквата се управлява, а за това какво тя е:

една, свята, апостолска и — преди всичко — вселенска,

призвана да обгърне целия свят с благовестието на Христос.

Бележки по глави I-XI

[1] Greek Orthodox Archdiocese of America, “The Nicene Creed”; “The Nicene-Constantinopolitan Creed.”

[2] United States Conference of Catholic Bishops, “Nicene Creed”; “Liturgy of the Word”; “The structure and meaning of the Mass.”

[3] Vatican, Catechism of the Catholic Church, §§245–248.

[4] Vatican, International Theological Commission, Jesus Christ, Son of God, Savior: 1700th Anniversary of the Ecumenical Council of Nicaea (2025), esp. the citation of the 1995 note of the Pontifical Council for Promoting Christian Unity.

[5] Los Angeles Coptic Orthodox Diocese, “The Creed of Faith”; “Coptic Orthodox Church.”

[6] Mother See of Holy Etchmiadzin / Armenian church materials on the Divine Liturgy and Armenian profession of faith.

[7] Ethiopian Orthodox Tewahedo Church, “Fundamental Dogmas in the Nicaean Creed”; The Liturgy of the Ethiopian Church.

[8] Ukrainian Greek Catholic and other Eastern Catholic liturgical witnesses as examples of Byzantine Catholic recitation without Filioque in worship.

Библиография

Kelly, J. N. D. Early Christian Creeds.

Pelikan, Jaroslav. The Christian Tradition, vol. 1.

Meyendorff, John. Byzantine Theology.

Schaff, Philip. Creeds of Christendom.

Grillmeier, Aloys. Christ in Christian Tradition.

Болотов, В. В. Лекции по истории древней Церкви.

Флоровски, Георги. Източните отци на IV век.

Официални и църковни онлайн източници: Greek Orthodox Archdiocese of America; USCCB; Vatican; Los Angeles Coptic Orthodox Diocese; Mother See of Holy Etchmiadzin; Ethiopian Orthodox Tewahedo Church.

Бележки по глава XII

[1] Evangelical Lutheran Church in America, Beliefs and Theology. ELCA посочва, че приема Апостолския, Никейския и Атанасиевия символ като „true declarations of the faith of this church“, тоест като истински изрази на вярата на тази църква.

[2] Evangelical Lutheran Church in America, Confessing Our Faith Together. В лутеранската традиция древните символи се възприемат като част от живото изповедно наследство на Църквата и се използват в богослужебния живот, особено Никейският символ в евхаристиен контекст.

[3] The Church of England, The Nicene Creed. Църквата на Англия определя Никейския символ като обобщение на основните християнски вярвания и го представя като редовно използван в богослужението.

[4] Presbyterian Church (U.S.A.), Confessions; Book of Confessions. Презвитерианската традиция включва Никейския символ в официалния корпус на своите изповедни текстове, като Book of Confessions започва именно с него.

[5] Presbyterian Church (U.S.A.), Confessions. В реформаторско-презвитерианската среда Символът се възприема като авторитетен древноцърковен текст, но в рамките на по-широк корпус от вероизповедни документи, подчинени на върховния авторитет на Свещеното Писание.

[6] Southern Baptist Convention, официални годишни материали и съпътстващи свидетелства за вътрешнобаптисткия дебат през 2024–2026 г. Южнобаптистката среда не употребява Никейския символ като задължителен литургичен или конфесионален текст; идентичността ѝ се формулира предимно чрез собствени вероизповедни документи, а опитите за официално включване на Никейския символ в последните години са били предмет на обсъждане, без да се утвърдят като задължителна норма.

[7] От сравнителна гледна точка може да се направи следният извод: историческите протестантски църкви — особено лутерански, англикански и в значителна степен презвитериански — приемат Никейския символ като нормативно или поне високоавторитетно свидетелство на древната вселенска вяра, докато баптистките и по-свободните евангелски общности по-често го уважават исторически, но не го поставят непременно в центъра на богослужебния и конфесионалния си живот.

Използвана литература по глава XII

Официални църковни и конфесионални източници

Evangelical Lutheran Church in America. Beliefs and Theology. Официален уебсайт на ELCA.

Evangelical Lutheran Church in America. Confessing Our Faith Together. ELCA Resources.

Evangelical Lutheran Church in America. Constitution, Chapter 2: Confession of Faith. Текстът съдържа формулировката, че Апостолският, Никейският и Атанасиевият символ са „истински декларации на вярата“ на църквата.

The Church of England. The Nicene Creed. Официален уебсайт на Church of England.

Presbyterian Church (U.S.A.). Confessions. Официален уебсайт на PC(USA).

Presbyterian Church (U.S.A.). Book of Confessions. Официален конфесионален корпус на PC(USA), включващ Никейския символ.

Southern Baptist Convention. Annual Meeting / Official Materials (2025). Официални материали на SBC, полезни за контекста на баптисткото отношение към древните символи и съвременните дебати.

Допълнителни съвременни свидетелства за баптисткия дебат

Burk, Denny. “No, Southern Baptists Have Not ‘Officially Rejected’ the Nicene Creed.” Публикация, отразяваща вътрешнобаптисткия спор относно евентуалното официално приемане на Никейския символ.

“Should We Adopt the Nicene Creed?” Публикация от 2026 г., свидетелстваща за продължаващия дебат в южнобаптистките среди относно възможното приемане на Символа.

Бележки по глава XIII

[1] Гръцкият оригинал на Символа на вярата съдържа израза:

εἰς μίαν, ἁγίαν, καθολικὴν καὶ ἀποστολικὴν Ἐκκλησίαν, където терминът καθολική означава „всеобща“, „вселенска“, „по цялото“ и изразява универсалността и пълнотата на Църквата.

[2] Св. Кирил Йерусалимски определя Църквата като „католична“, защото тя „се разпространява по цялата вселена, учи напълно и без недостатък всички истини и привежда всички хора към благочестие“ (Катехизически поучения, 18, 23).

[3] Славянският превод „съборна“ (църк.-слав. соборная) е установен в старобългарската богослужебна традиция като опит да се предаде значението на καθολική, но в съвременния език придобива по-тясно значение, свързано със съборност като начин на управление.

[4] В съвременното богословие се прави разграничение между католичност (вселенскост) и съборност (conciliarity), като първата обозначава пълнотата и универсалността на Църквата, а втората — начина на нейното съществуване и управление.

[5] Промяна в превода на догматически текст, какъвто е Символът на вярата, може да доведе до изместване на богословския смисъл, което противоречи на принципа за съхраняване на съборното предание на Църквата.

Използвана литература

Свещено Предание и светоотечески източници

Св. Кирил Йерусалимски. Катехизически поучения.

Св. Игнатий Богоносец. Послания.

Текст на Никейско-Константинополския символ (гръцки оригинал).

Научна литература

Kelly, J. N. D. Early Christian Creeds. London, 1972.

Pelikan, Jaroslav. The Christian Tradition, vol. 1. Chicago, 1971.

Meyendorff, John. Byzantine Theology. New York, 1974.

Schaff, Philip. Creeds of Christendom. Grand Rapids, 1983.

Grillmeier, Aloys. Christ in Christian Tradition. London, 1975.

Флоровски, Георги. Източните отци на IV век.

Болотов, В. В. Лекции по история на древната Църква.

Българска богословска литература

Шиваров, протопр. Николай. Херменевтика на Стария Завет. София, 2005.

Петров, Д. „За духовното око във византийското богословие“.

Христов, Ив. Византийското богословие през XIV в. София, 2016.