„Кой е първият човек?“

Едно дете зададе на пръв поглед прост въпрос: „Кой е първият човек?“

Най-естественият отговор е: Адам. Така ни разказва книгата Битие. Бог сътворява човека от земна пръст, вдъхва в лицето му дихание за живот и човекът става жива душа.

Но детският въпрос може да ни отведе и по-далеч.

Ако попитаме не само кой е първият човек по време, а Кой е Първообразът на човека, тогава пред нас се открива една много по-дълбока тайна. „Да сътворим човек по Наш образ“

При сътворението Бог казва: „Да сътворим човек по Наш образ и по Наше подобие“ (Бит. 1:26).

Тези думи стоят в самата основа на християнското разбиране за човека.

Човекът не възниква случайно. Той не е просто едно от многото живи същества на земята. Още преди неговото сътворяване съществува Божият замисъл за него.

И този замисъл има свой Първообраз.

Светият апостол Павел нарича Христос: „образ на невидимия Бог“ (Кол. 1:15).

Ето защо в светоотеческата традиция Божият образ в човека много често се разбира именно христологично: човекът е сътворен, за да носи в себе си образа на Сина и чрез Него да достига до общение с Отца.

Тогава можем да кажем нещо удивително: Адам е първият човек в историята, но Христос е Първообразът на човека във вечния Божи замисъл.

Не в смисъл, че човешкото тяло на Христос е съществувало преди Адам. Предвечният Син Божи е Бог и приема истинска човешка природа във времето от Пресвета Богородица.

Но човекът още при своето сътворяване е замислен за Христос.

Той е сътворен така, че да може да приеме Бога.

Човекът е същество, способно да приеме Бога

И може би тук се намира едно от най-великите достойнства на човешката природа.

Бог създава човека не просто способен да мисли, да говори, да обича и да твори.

Той го създава способен на Богообщение.

Човешката природа е така устроена, че един ден самият Бог Слово ще може истински да я приеме, без да престава да бъде Бог.

„И Словото стана плът и живя между нас“ (Иоан 1:14).

Във Витлеем не се случва нещо чуждо на Божия първоначален замисъл за човека. Напротив — във въплъщението се разкрива цялата дълбочина на този замисъл.

Сякаш едва когато погледнем Христос, разбираме докрай какво е трябвало да бъде човекът.

Христос ни показва истинския човек

Ние обикновено мислим обратното.

Казваме: Христос е станал подобен на нас, защото е приел човешка природа.

Това е вярно.

Но можем да погледнем и от другата страна: ние сме сътворени така, че човешката ни природа да може да бъде Негова.

Не Христос се вместява насила в някаква случайно възникнала човешка природа. Самото човечество е част от предвечния Божи промисъл, чийто център е Христос.

Затова св. апостол Павел говори за вярващите като за хора, предназначени да бъдат: „сходни с образа на Сина Му“ (срв. Рим. 8:29).

Следователно християнският живот не е просто опит да станем „по-добри хора“.

Той е връщане към своя истински Първообраз.

Адам и Христос

Апостол Павел поставя Адам и Христос един срещу друг: „Първият човек Адам стана жива душа; последният Адам — животворящ дух“ (1 Кор. 15:45).

И още: „Първият човек е от земята, земен; вторият човек е Господ от небето“

(срв. 1 Кор. 15:47). Тук се срещат началото и краят на човешката история.

В Адам виждаме човека, който получава живот.

В Христос виждаме Онзи, Който дава живот.

В Адам — човека, сътворен по образ.

В Христос — Самия Образ.

В Адам — човечеството такова, каквото започва своя път.

В Христос — човечеството такова, каквото е призвано да стане.

Затова Христос не е просто един велик Човек сред всички останали хора. Той е Богочовекът, в Когото се разкрива истината за човека.

Грехът не унищожава образа

След грехопадението човекът не престава да носи Божия образ. Образът е помрачен, но не унищожен.

Човекът продължава да търси истината, защото е сътворен от Онзи, Който е Истината. Той продължава да жадува за любов, защото Бог е любов. Той продължава да търси вечността, защото е сътворен за общение с Вечния. Дори когато човекът се отдалечава от Бога, в самата му природа остава една тиха памет за Него. Затова нищо земно не може напълно да насити човешкото сърце. То е сътворено за повече. Сътворено е за Бога.

Въплъщението не унижава Бога — то открива величието на човека

Понякога си представяме въплъщението единствено като Божие снизхождение.

И то наистина е неизмеримо снизхождение. Но въплъщението ни казва и нещо за човека. Бог приема човешка природа. Не ангелска. Не някаква друга. Човешка. Човешко тяло. Човешка душа. Човешки ум. Човешка воля.

Христос плаче. Огладнява. Уморява се. Радва се. Страда. Умира по плът. И възкресява същата тази човешка природа.

След Възнесението човешката природа е съединена с Божествената в Лицето на Сина и е прославена.

Какво по-велико свидетелство може да има за достойнството на човека?

Може би затова детският въпрос е толкова дълбок

„Кой е първият човек?“ Исторически ще отговорим: Адам. Но ако едно дете попита: „А кого е гледал Бог, когато е създавал човека?“

Тогава бихме могли да кажем: Христос е вечният Първообраз на човека.

Не защото Христос като човек е живял преди Адам, а защото целият Божи замисъл за човека намира своята пълнота в Него.

И тук се докосваме до една удивителна мисъл: Христос не само става човек, за да спаси човека. В Христос разбираме и за какво изобщо е бил създаден човекът.

Човекът е сътворен, за да бъде с Бога. Да живее от Бога. Да обича като Бога.

Да стане по благодат онова, което Бог е по природа — не Бог по същност, а причастник на Божествения живот.

Това е тайната на обожението.

От образ към подобие

При сътворението човекът получава образа като дар, а подобието му се открива като призвание.

Образът ни е даден. Към подобието вървим.

И затова целият духовен живот може да бъде разбран като постепенно очистване на Божия образ в нас.

Когато прощаваме — приличаме повече на Христос.

Когато се смиряваме — приличаме повече на Христос.

Когато обичаме без корист — приличаме повече на Христос.

Когато се молим за враговете си — образът започва да просиява.

Когато служим, вместо да властваме — ставаме все повече онези, за които сме сътворени.

Затова светостта не е превръщане на човека в нещо чуждо. Напротив.

Грехът прави човека чужд на самия себе си. Светостта го връща към истинската му природа.

Колкото повече човек се уподобява на Христос, толкова повече става истински човек.

„Ето Човекът“

И може би тук придобиват още по-дълбок смисъл думите, изречени от Пилат за Христос: „Ето Човекът!“ (Иоан 19:5).

Пилат не съзнава дълбочината на онова, което казва. Пред него стои поруганият Христос. Но Църквата може да чуе в тези думи нещо много по-голямо: Ето Човекът. Ето какво е човекът в своята пълнота. Ето смирението. Ето любовта. Ето послушанието. Ето свободата. Ето жертвата.

Ето онзи Човек, в Когото човечеството намира своя истински лик.

И тогава детският въпрос получава един необикновен отговор: Първият човек е Адам. Но истината за човека е Христос.

Адам е началото на човешкия род. Христос е неговият Първообраз, неговото изпълнение и неговата вечна цел. От Адам получаваме земния живот. В Христос получаваме вечния. От първия Адам носим човешката природа. В Новия Адам тя се обновява, освещава и обожава. И затова, когато човекът пита: „Кой съм аз?“ Християнството не му казва първо да погледне към себе си. То му казва: Погледни Христос. Защото в Него ще видиш не само Бога, Който е дошъл при човека. В Него ще видиш и човека такъв, какъвто Бог го е пожелал от вечност.

„Христос би се въплътил и без грехопадението“ *

Има един въпрос, който на пръв поглед изглежда почти невъзможен: Ако Адам не беше съгрешил, щеше ли Божият Син да стане човек?

Свикнали сме да мислим за Въплъщението преди всичко като за Божия отговор на грехопадението.

Човекът съгрешил. Смъртта влязла в света. Човешката природа била наранена. И тогава Бог изпратил Своя Син, за да спаси падналото човечество. Всичко това е вярно. Сам Господ казва: „Син Човеческий дойде да подири и да спаси погиналото“ (Лука 19:10).

Но остава един още по-дълбок въпрос: Само грехът ли е причината Бог да стане човек?

Или Въплъщението е било заложено още по-дълбоко в Божия замисъл за творението?

Тук богословието на свети Максим Изповедник открива пред нас една необятна перспектива.

Христос не е Божият „план Б“

Понякога — без да го осъзнаваме — можем да си представим историята почти така: Бог създал света.

Човекът съгрешил.

Първоначалният Божи план се провалил.

И тогава Бог решил да изпрати Христос, за да поправи настъпилата катастрофа. Но подобна представа е твърде човешка. Бог не е изненадан от човешкия грях. За Него няма непредвидени обстоятелства. Христос не е резервно решение след провала на Адам.

Светият апостол Павел говори за една „тайна“, скрита от векове в Бога, и за Божия замисъл „да се съедини всичко небесно и земно под един глава — Христа“ (срв. Еф. 1:9–10).

Това означава, че Христос стои не само в края на историята като Спасител.

Той стои и в нейното начало като смисъл.

Всичко е сътворено чрез Него и за Него

Особено силни са думите на апостол Павел: „Чрез Него е създадено всичко, що е на небесата и що е на земята, видимо и невидимо… всичко чрез Него и за Него е създадено“ (Кол. 1:16). Не само чрез Него. Но и: „за Него“.

Тези две думи променят перспективата. Христос не се появява в историята едва след греха. Синът Божи е преди творението. Чрез Него то получава битие. Към Него е насочено. В Него намира своята цел. Затова тайната на Христос е по-дълбока от тайната на греха. Грехът е трагедия вътре в историята. Христос е смисълът на самата история. А каква тогава е целта на човека?

Ако човекът беше създаден единствено за да живее морално и никога да не нарушава Божията заповед, тогава спасението би било просто възстановяване на изгубеното състояние.

Но светоотеческата мисъл казва нещо много повече. Човекът е сътворен не само да остане такъв, какъвто е бил в рая. Той е сътворен, за да върви към Бога. От образ — към подобие. От природен живот — към живот по благодат. От творение — към общение с Твореца. От съществуване — към обожение.

Следователно още преди да говорим за падение, трябва да говорим за призвание. Човекът не е сътворен в завършеното си състояние. Той е сътворен с път пред себе си. И краят на този път е единението с Бога.

Тайната, замислена преди вековете

Именно тук св. Максим Изповедник вижда Христовата тайна като средоточие на цялото творение.

За него светът не е съвкупност от случайно съществуващи неща.

Във всяко творение има негов „логос“ — негов Божествен замисъл, негов вътрешен смисъл и предназначение.

А всички тези „логоси“ намират своето единство в единния Логос — Божието Слово.

С други думи: всичко идва от Логоса; всичко съществува чрез Логоса; и всичко е призвано да се върне към единство в Логоса.

Затова Христос е не просто Спасителят на една повредена част от космоса.

Той е центърът на целия космос.

Творението има христологична посока.

Човекът като мост на творението

Тук св. Максим вижда и особеното място на човека. В човека сякаш се срещат различните пластове на сътворения свят. Той има тяло — и принадлежи към материалното творение. Има душа, разум и свобода — и е сроден с духовния свят. Той стои на границата между видимото и невидимото. Затова призванието му не е само лично. Човекът трябва да събира творението. Да го принася на Бога. Да съединява онова, което изглежда разделено. Да бъде своеобразен свещеник на космоса. И чрез човека целият свят да се възнася към своя Творец. Но човекът не изпълнява това призвание. Вместо да съединява, той започва да разделя. Вместо да води творението към Бога, сам се отделя от Бога. Тогава идва Христос.

Христос извършва онова, което Адам не извърши

И тук се разкрива величието на Новия Адам. Христос не просто заличава вина. Той осъществява истинското човешко призвание. В Него се съединяват Бог и човек. В Него човешката природа не е унищожена от Божията, нито Божествената е намалена от човешката. Двете природи пребъдват истински, съвършено и неслитно в едната Личност на Божия Син.

И затова Христос става живият мост между нетварното и тварното. Това, към което човекът е бил призван, в Христос се изпълнява съвършено.

А значи ли това, че Христос би се въплътил и без грехопадението?

Тук трябва да бъдем внимателни.

Църквата не е дала догматическо определение, което да казва: „Ако Адам не беше съгрешил, Божият Син непременно щеше да се въплъти.“

Не е необходимо да превръщаме една богословска перспектива в догмат там, където Църквата не го е сторила.

Но при св. Максим можем да открием нещо много важно: тайната на Христос е по-древна от човешкия грях.

Въплъщението не трябва да бъде разбирано само отрицателно — като средство за поправяне на зло.

То има и положителен смисъл: съединяването на творението с Бога.

Грехопадението придава на Христовото идване кръстния и изкупителен характер, който познаваме. Заради греха Христос идва в света на страданието. Заради греха приема страдания. Заради греха понася Кръста.

Заради смъртта влиза в смъртта. Но самото желание на Бога да съедини човека със Себе Си е по-дълбоко от греха. Божията любов не започва след падението.

Преди да има грях, има любов

Това е може би най-красивата страна на този въпрос. Преди да има грях — има Бог. Преди да има падение — има Божия любов. Преди да има нужда от изкупление — съществува Божият замисъл за човека.

Човекът не е създаден първо, а след това Бог да реши какво да прави с него.

Той е пожелан. Той е призован. Той е сътворен за общение. Затова християнството не започва с греха. То започва с любовта. И не завършва само с прошката на греха. Завършва с обожението на човека. Спасението е повече от връщане в Едем

Често си представяме спасението като връщане към рая. Но Христос ни дава повече от онова, което Адам е имал. Адам е бил в рая. А в Христос човекът е призван към общение със Самия Бог.

Адам живее пред Бога. В Христос човешката природа е неразделно съединена с Божия Син. И след Възнесението човешката природа в Христос е прославена. Това означава, че краят е по-велик от началото.

Християнската история не е кръг: рай — падение — връщане в рая. Тя е възход: сътворение — призвание — падение — Въплъщение — Кръст — Възкресение — Възнесение — обожение.

В края човекът не просто получава обратно изгубеното. Той достига до онази пълнота, към която Бог го е призовал отначало.

„Бог стана човек, за да стане човекът бог“

Затова толкова силно звучат знаменитите думи на св. Атанасий Велики: Божият Син стана човек, за да може човекът да стане бог по благодат.

Тук няма заличаване на разликата между Творец и творение.

Човекът никога не става Бог по природа. Той не придобива Божията същност. Но по благодат става причастник на Божия живот. Това е крайната цел. Не просто оправдание. Не просто морално усъвършенстване. Не просто освобождаване от наказание. А Богообщение.

Значи Кръстът ли е бил необходим?

Без грехопадението не можем да говорим за Кръста по начина, по който го познаваме.

Кръстът е срещата на Божията любов с човешкия грях и смърт. Христос влиза доброволно в нашата трагедия.

Но това не означава, че любовта, която Го довежда при нас, е породена от трагедията.

Грехът определя начина, по който Христос идва при падналия човек.

Но не грехът е изворът на Божията любов към човека.

И тук разликата е огромна. Христос не ни обича, защото сме паднали. Той идва да ни спаси, защото винаги сме били обичани. Тогава защо е създаден човекът?

Можем да дадем един прост отговор: За Христос. Не в смисъл на някаква необходимост за Бога. Бог няма нужда от човека. Светата Троица е съвършена и без творението.

Но от преизобилието на Своята любов Бог пожелава други същества да бъдат причастни на Неговия живот.

И човекът е призван към това общение.

Затова апостол Павел говори за Христос като за Този, чрез Когото и за Когото всичко е създадено.

Христос не е само пътят, по който се връщаме след падението. Той е целта, към която сме били създадени още преди падението.

Една удивителна промяна на въпроса

Обикновено питаме: „Защо Бог стана човек?“ И отговаряме: „Защото човекът съгреши.“ Но може би трябва да добавим още нещо. Бог стана човек, защото човекът е създаден за Бога. Грехът обяснява защо Въплътеният Христос преминава през Кръста.

Но любовта обяснява защо изобщо Бог желае човека при Себе Си. Това е много по-дълбоко. Грехът е временен. Любовта е вечна. Падението е историческо събитие. Божият замисъл предхожда историята. Злото няма първата дума. И няма последната.

И оттук отново се връщаме към детския въпрос

„Кой е първият човек?“

Отговорът остава: Адам е първият човек по време.

Но ако попитаме: „Кой стои в началото на Божия замисъл за човека?“ Отговорът ни води към Христос.

Ако попитаме: „Към Кого е насочено човечеството?“ Пак към Христос.

Ако попитаме: „В Кого виждаме какъв трябва да бъде човекът?“ Отново — в Христос.

И ако попитаме: „Къде е краят на човешкия път?“ Пак — в Христос.

Затова можем да кажем: Адам е първият човек на човешката история. Христос е Началото, Смисълът и Целта на човека. Това не прави Адам по-малко първи.

Но ни показва, че преди Адам да бъде сътворен, той вече е бил помислен от Бога в една по-голяма тайна.

Тайната на Христос.

Човекът е създаден за среща

И може би това е най-простото обяснение, което бихме могли да дадем и на едно дете.

Бог е създал човека, защото го е обикнал. Създал го е по Свой образ. И го е създал така, че човекът да може да бъде с Него.

А когато човекът се изгубил, Бог не престанал да го търси. Накрая Сам дошъл при него.

Но Този, Който дошъл да го търси, е същият, чрез Когото човекът е бил създаден.

Затова във Витлеем не започва Божията любов към човека. Там тя става видима. На Кръста тя не възниква. Там тя се разкрива докрай.

А във Възкресението виждаме накъде е бил насочен човекът от самото начало: не към гроба, не към небитието, не просто обратно към Едем, а към живота с Бога.

Така въпросът „Щеше ли Христос да стане човек, ако Адам не беше съгрешил?“ няма нужда непременно да получи категоричен отговор.

По-важната истина е друга: Христос не е последица от греха. Грехът не е причината за Христос. Христос е преди греха. „Той е преди всичко, и всичко чрез Него се държи“ (Кол. 1:17).

Следователно в самата основа на човешкото съществуване не стои падението.

Стои Божият замисъл. Не стои вината. Стои призванието. Не стои смъртта. Стои животът. И не стои Адам сам. Стои Христос — Алфата и Омегата, Началото и Краят, чрез Когото човекът е сътворен и в Когото човекът намира своята истинска вечност.

*Формулировката „Христос би се въплътил и без грехопадението“ не се представя като пряк цитат или безусловно учение на св. Максим. По-точното е, че неговата космическа христология позволява и силно подкрепя такова богословско виждане: тайната на Христос е предвечната цел на творението, докато грехопадението определя спасителния, страдален и кръстен начин, по който тази тайна се осъществява в нашата история.

1. Quaestiones ad Thalassium 22

2. Ambiguum 7, PG 91, 1077C–1080A

3. Ambiguum 41

4. Quaestiones ad Thalassium 60