Обичах пред манастира да почивам,
да съзерцавам с притаен и топъл дъх,
монасите - старите и младите иноци,
как шетат и молят се ведно.
Така усладен мислех, че умирам,
там, пред Бога с молитвен вопъл, сух,
горях като запалена свещ, и потоци:
радост, мир, любов усещах наедно.
Мислех: няма картина на света, такава,
която на небето цял да ме пренесе самичък,
и съпричастен тя да ме направи
на тайните съзерцавани от векове.
Но изведнъж погледът ми подарява
гледка странна, удивителна, монах - мъничък,
който играеше все едно припкави балади,
ходеше, подскачаше като пчела по цветове.
Зачудих се, но не попитах тоз пустинник,
що по пътя свой така снове засмян, съсредоточен,
а минах без да види, че го следвам,
зад него, с почуда и любопитство устремен.
Не беше стъпката му по балади, а закрилник,
на мравки, буболечки, гадини и твари в плен,
пазеше да не ги нагази, с думи: пречкам
се пред вас като негоден и заслепен.
Така ме Бог научи - откри ми истински светец,
който пред мен застана без да иска, да тръби…
- картина щедра и неземна, живителен мехлем,
че вярата е жива, а също красива, и че е тя за мен.
*Посвещава се на човека, който на мравката правеше път - Негово Светейшество Софийския митрополит и Български патриарх Неофит. Три месеца от блажената му кончина.
+Б.еп.П.
07.04.2024 г.
Comments