Защо целуваме ръка на духовниците

Отче, защо целуваме ръка на духовниците? И защо има хора, които се срамуват от това, смятат го за унизително или дори се чувстват „по-високо“ от този, на когото трябва да отдадат почит?

– Чедо, когато православният християнин целува ръката на свещеника или епископа, той не целува човека заради неговите лични качества, богатство, власт или човешко превъзходство. Целува ръката, която благославя в името Христово. Ръката, която е държала Светото Евангелие. Ръката, която е докосвала Светия Престол и е въздигала Безкръвната Жертва. Ръката, чрез която Бог е извършвал Тайнствата – Кръщение, Изповед, Причастие, Елеосвещение...

Ние не се покланяме на плът и кръв, а почитаме Божията благодат, която действа чрез свещенството.

Както целуваме Светото Евангелие не заради хартията и мастилото, а заради Божието слово, така и ръкоцелуванието е почит към Христовото служение, а не човешко унижение.

Свети Йоан Златоуст казва, че свещеникът стои между Бога и човеците. Не защото е безгрешен, а защото му е поверено велико служение. И именно тук мнозина се препъват – гледат човека, а не дара. Търсят недостатъка на личността и забравят благодатта на сана.

Понякога човек отказва да целуне ръка не защото е „модерен“ или „свободен“, а защото вътре в него се е настанила гордостта. А гордостта винаги трудно се покланя. Тя не обича да смирява глава. И колкото повече човек мисли себе си за „над“ другите, толкова по-трудно му става да покаже уважение.

Но истинският достоен човек е смиреният човек.

Царете са целували ръка на светци. Велики военачалници са се прекланяли пред монаси. Учени, владетели и общественици са искали благословение от духовници. Не защото са били по-малки от тях, а защото са разбирали, че пред Божията благодат всички сме малки.

Да поискаш благословение не е унижение. Унижение е човек да остане пленник на собствената си надменност.

Разбира се, ръкоцелуванието никога не трябва да бъде насила. Църквата не принуждава никого. Но когато някой демонстративно се отдръпва, подиграва се или презира този древен християнски обичай, той всъщност показва не свобода, а вътрешна духовна несигурност и отчуждение от църковния дух.

В православната традиция почитта никога не унижава. Тя възпитава душата. Детето целува ръка на родител. Ученикът е почитал учителя си. Народът е почитал старците. А днес светът страда именно защото загуби уважението, смирението и благоговението.

Човекът, който умее да се поклони с достойнство, никога не губи честта си. Напротив – показва духовна зрялост.

И нека помним: когато се навеждаме за благословение, ние не ставаме по-малки. Ставаме по-близо до Бога.