Молитвата на стълбището*

В Света Гора, там където камъкът помни повече молитви от човешката памет, е живял един монах. Нищо особено – не учен, не красноречив, не прочут с дълги правила и нощни бдения. Сам казвал за себе си, че не знае да се моли. А всъщност – знаел най-важното.

Всеки ден той изкачвал манастирското стълбище. Не бързал. На първия етаж спирал, събирал дъха си и тихо казвал: „Господи Иисусе Христе, помилуй ме.“

И тогава – нещо удивително. Сам си задавал въпроси, от които мнозина бягаме: Постиш ли? Молиш ли се? Изповядваш ли се?

А отговорът не бил оправдание, нито самодоволство. Само истина, изречена със страх Божи: „Господи… каквото мога, правя.“

Това „каквото мога“ е изповедта на цялото човечество. Не героична, не блестяща – но честна. И точно затова – чута.

После монахът продължавал нагоре. На втория етаж обръщал лице към небето по друг начин: „Пресвета Богородице, спаси ме.“

И тук тонът се променял. Не страх, а надежда. Не трепет, а топлина. Като дете, което знае, че майка му ще го разбере и без думи. И сякаш отговорът идвал веднага – не гръмко, а нежно, майчински: „Какво има, пиленце мое?“

Той се усмихвал, оживявал, и с цялото си сърце добавял: „Богородичке, моля те, застъпи се пред твоя Син за мен, да ме заведе в Рая.“

Това била цялата му молитва. Нищо повече. Нищо по-малко.

Отец Филимон казва: Това е най-добрата молитва. По-добра от дългите ни служби, когато устата ни работят, а умът ни странства далеч. Защото Бог не брои думите – Той слуша сърцето.

И тук звучат онези прости, но страшно дълбоки думи на свети Паисий Светогорец: Едно „ох“, едно „ах“, изречени от сърце, тежат повече от десет „Отче наш“, казани механично и празно.

Този монах не е знаел много. Но е знаел кого вика. И как да застане пред Бога – без маска, без поза, без самозаблуда.

Този разказ не ни учи да говорим по-малко, а да бъдем по-истински. Да не се страхуваме да кажем: „Господи, не съм съвършен. Но Ти знаеш – старая се.“

И да се обърнем към Божията Майка не като към идея, а като към Майка. С доверие. С детска надежда.

Защото пътят към Рая не винаги минава през високи слова. Понякога той е просто едно стълбище, две думи и едно сърце, което не се преструва.

А това – Бог никога не пренебрегва.

*Разказът е направен по думите на отец Филимон, старец на Пондократорския скит „Св. пр. Илия“, на Света гора – Атон: „Ο ΠΑΠΠΟΥΣ ΠΟΥ ΔΕΝ ΗΞΕΡΕ ΝΑ ΠΡΟΣΕΥΧΕΤΑΙ!.. #christianity #orthodoxy #faith #foryou #agiooros“.