
Ако в този момент открехнехме надгробната плоча на един добре поддържан гроб и някой оттам можеше да ни заговори, първата дума, която щеше да изрече, би била: „Суета“.
И би казал:
„Човече, спри за миг и обърни внимание и на мен!
Ще ти дам съвети, които са добри за теб.“
Виждаш ме – оголена кост, без нищо останало от мен,
и си казваш, че никога не съм бил нищо, без да ми отдадеш значение.
Но някога, в моите години, имах красота,
ходех гордо, наперен като разпътен петел.
Имах и слава, мъдростта на Сократ,
силата на Херакъл, а името ми бе известно в много страни.
Имах коси като коприна и бузи като ябълки,
вежди, които рядко се намираха – като листата на маслиново дърво.
Имах сърце на лъв и ръце като желязо,
неуморни крака и мраморни гърди.
Езикът ми бе сладък като на славей, очите ми – големи и черни,
и някои казваха, че имам всичко.
Затова се радвах много, че съм светилникът на земята,
и с ума си смятах, че смъртта не съществува.
Но кога не разбрах – годините минаха,
и младостта ми изчезна като снега пред дома.
Пиршествата и всички радости изчезнаха като вятър,
а целият ми живот ми се стори като един-единствен ден.
Когато усетих старостта, си спомних миналото,
и ми се стори странно, че косата ми е побеляла.
Светлината в очите ми намалява, отслабва,
а умът ми не иска да повярва, че остарявам.
Краката ми отслабнаха, ръцете ми вече не се движат,
зъбите ми изгниха и те самите се оплакват.
Разбрах, че смъртта е близо, че скоро ще си отида,
и тогава с плач и болка извиках:
„Кой магьосник може да ми върне живота?
Кой лекар да потърся?
Кой може да надвие смъртта?“
Ще му дам имения, колкото поиска,
стига да счупи меча и стрелите на смъртта.
Но никой не ми отговори, никой не ми каза,
че може да ме избави от смъртта или да ми върне младостта.
И тъй, в един априлски ден, без да очаквам,
някой почука на вратата ми с ужасяваща сила.
Беше висок и цял в черно. Извиках, но какво можех да направя?
А с глас, който разтърсваше, ми каза: „Стани!“
Разкъса ми вътрешностите и взе душата ми,
и веднага с тях изчезнаха богатствата ми и дрехите ми.
А сега – къде са земите ми и дворците ми?
Къде са румените ми бузи, езикът и очите ми?
Червеите изядоха тялото ми, красотата ми, самото ми съществуване,
защото бях създаден от кал – и на кал се превърнах отново.
Приятелите и роднините ми – не искам да ме оплакват,
искам само свещ и панихида – и да кажат: „Господи, прости го!“
Защото, човече, както ме виждаш сега, и ти ще станеш такъв.
Затова в този временен живот не казвай: „Ще натрупам богатства.“
Не казвай: „Когато остарея, ще правя добрини,
тогава ще ходя на църква и ще давам милостиня.“
Смъртта е ненаситна – не дава отсрочки,
няма приятели за радост, няма изключения.
Отнася майки от децата им, грабва весели младежи,
отнема новородени от люлката и красиви девойки.
Мисли за смъртта седем пъти на час,
защото е имало и други преди теб – но вече ги няма.
Във всяка твоя стъпка внимавай за примките на Сатаната –
не наранявай сираци, не обиждай вдовици.
Пази Божиите закони без изменение,
спазвай заповедите на Моисей и Новия Завет.
Не работи в неделя и на празниците на светците,
дръж душата си чиста и живота си непорочен.
Не гледай с похот, не хули Божието име,
отхвърли силата на дявола.
Греховете на деня – още преди да залезе слънцето,
стреми се да ги очистиш пред Бога.
Милостинята, молитвата, любовта и постът –
те ще спасят душата ти, не ги подценявай.
Обичай ближния си, никога не върши зло,
защото рано или късно ще угаснеш, ще умреш.
И сега, читателю мой, какво мислиш да направиш?
Запомни думите, които ти казах,
защото там, където си ти сега, бях и аз –
а тук, където съм аз, ще дойдеш и ти.
Неизвестен автор. Превод от гръцки.
17.01.2025 г.