Да живеем така, сякаш Бог току-що е минал покрай нас

След отминаването на светлите празнични дни Църквата ни въвежда отново в ритъма на делника. Камбаните не звучат по-рядко, а по-тихо; не по-слабо, а по-дълбоко – в сърцето. Точно тук се разкрива истинският плод на празника: не в спомена, а в промяната.

Ако Господ Иисус Христос наистина е минал покрай нас – роден заради нас, явил се заради нашето спасение, осветил водите и човешката природа – това не може да остане само преживяване. Срещата с Бога винаги носи отговорност. Тя ни призовава към живот, който свидетелства, че не сме останали същите.

„По това ще познаят всички, че сте Мои ученици, ако любов имате помежду си“ (Йоан 13:35).

Тези думи на Спасителя са най-сигурният критерий дали празникът е продължил в нас.

Да живеем така, сякаш Бог току-що е минал покрай нас, означава да се отнасяме към човека до нас с повече внимание и страх Божи. Да бъдем по-търпеливи към немощите на другия, защото сме осъзнали собствените си. По-снизходителни, защото сме усетили милост. По-благи, защото сме били докоснати от любов, която „дълготърпелива, пълна с благост, любовта не завижда… не търси своето“ (срв. 1 Кор. 13:4–5).

Тогава вярата престава да бъде само изповядвана – тя започва да бъде живяна. В думата, която задържаме. В осъждането, от което се отказваме. В доброто, което вършим без шум. „Понасяйте един другиму теготите, и така изпълнете закона Христов“ (Гал. 6:2).

Празникът не е прекъсване на живота, а негово просветление. Ако след празниците сме станали малко по-добри, малко по-кротки, малко по-внимателни към човека до нас, значи благодатта не е останала зад нас, а е тръгнала с нас по пътя.

Затова нека вървим напред с това съзнание – сякаш Господ Иисус Христос току-що е минал покрай нас и ни е погледнал. Защото когато човек живее така, и делникът се освещава, и трудът придобива смисъл, и светът, макар и ранен, става по-поносим. А сърцето – по-светло и по-мирно.