Защо говорим за любовта, а не я прилагаме в живота си?

Една равносметка на нашето лицемерие

„По това ще познаят всички, че сте Мои ученици, ако любов имате помежду си.“ (Йоан 13:35)

Днес ще си зададем един тежък, но необходим въпрос: защо говорим за любовта, а не я живеем? Защо устните ни са пълни с красиви думи, а делата ни често издават студенина, гордост и безразличие?

Да изречем думата любов е просто. Да я превърнем в действие е кръст. Истинската любов не е само чувство, нито само добро настроение. Тя е жертва. Тя е готовност да простиш, когато си наранен; да помогнеш, когато е трудно; да мълчиш, когато егото иска да се оправдае.

Но ние често избираме лесния път — да говорим. Думите са безболезнени, а делата изискват от нас усилие, смирение, себеотричане.

Колко пъти сме казвали: „Аз обичам всички хора“ — и в същото време избягваме ближния си, защото е различен или защото ни е обидил? Колко пъти сме казвали: „Църквата е общност на любовта“ — и след литургията сме изпълнени с нетърпимост, осъждане и клюки?

Това е лицемерието, което Христос толкова строго изобличаваше у фарисеите: да се говори едно, а да се върши друго. Да се проповядва Божията заповед, но да не се живее според нея.

Да се запитаме: Защо се случва така?

Защото сърцата ни са горди. Обичаме себе си повече от ближния.

Защото искаме любов без жертва. Но няма истинска любов без кръст.

Защото сме забравили, че любовта е заповед, а не само чувство. Господ не казва: „Ако имате настроение, обичайте се.“ Той казва: „Нова заповед ви давам, да любите един другиго; както ви възлюбих, да любите и вие един другиго.“ (Йоан 13:34)

Ако днес Христос застане пред нас и попита: „Къде е любовта ви?“ — какво ще Му отговорим? Ще Му покажем ли нашите добри дела? Ще Му покажем ли хората, на които сме простили? Ще Му покажем ли бедните, на които сме помогнали? Или ще Му поднесем само думи?

Затова по пътят към истинската любов да започнем с малките неща: една добра дума, една търпелива постъпка, една протегната ръка.

Да се научим да виждаме в другия човек образа Божий, а не неговите слабости.

Да помним, че любовта е единственото, което ще отнесем във вечността. Всичко друго ще изгори.

„А сега остават тия три: вяра, надежда, любов; но по-голяма от тях е любовта.“ (1 Кор. 13:13)

Нашата вяра не се измерва с думите ни, а с любовта ни. Ако не обичаме, ние сме „мед що звучи или кимвал що дрънка“ (1Коринтяни 13:1) — шум без смисъл.

Нека равносметката ни днес да не бъде само обвинение, а покана за промяна. Нека се върнем към първата и най-велика заповед: „Да възлюбиш Господа… и ближния си като себе си.“ (Лука 10:27)

Само тогава думите ни ще се превърнат в дела, а делата ни — в светлина за света.