Тихата усмивка на любовта

Беше празничен ден в малкия, но благословен град Земен. Въздухът бе изпълнен с камбанен звън, а в новата църква „Свети Йоан Богослов“ се събраха вярващи от близо и далеч. Всички бяха дошли да участват в светата Литургия, водена от Негово Светейшество патриарх Неофит.

След края на богослужението патриархът излезе от светия олтар – кротък, смирен и сияещ в духовната си светлина. Хората се струпаха около него с искрено желание да получат благословия и да се снимат с него – сякаш всеки искаше да запази частица от тази благодатна среща в сърцето си.

Сред множеството бях и аз. Очите ми следяха всяко негово движение, но ръката ми държеше телефона – бях в разговор. Разбрах, че моментът да се снимам с него идваше, а всички около мен с нетърпение ми даваха знак да побързам. В този миг нещо в мен трепна – едновременно от любов към нашия духовен отец и от святото чувство на смирение.

Без да се замислям, казах в слушалката:

— Айде, че тате иска да се снимаме.*

В този момент дядо Неофит ме чу. Погледна ме с топла бащинска усмивка – такава, каквато само истински духовен отец може да даде на своите чеда. В тази усмивка имаше не просто радост, а благословение, тиха светлина и разбиране - любов.

Усетих как сърцето ми се изпълва с умиление, а усмивката ми неусетно засия в отговор на неговата.

Този миг остана запечатан не просто на снимката, а дълбоко в душата ми. Днес, когато си спомням за него, благодаря на Бога, че ни дари с такъв духовен отец.

Патриарх Неофит беше повече от архиерей – беше жив пример за кротост, обич и молитвена тишина, която води човека към истинската Светлина – Христос.

И докато тази Светлина грее в сърцата ни, ние никога няма да бъдем сами.

Вечна да бъде паметта на патриарх Неофит, незабравимият ни отец и приятел! Царство му небесно!

*По разказа на о. Силуан.

01.03.2025 г.

гр. Пловдив