Патология, а не богословие

Фразата „патология, а не богословие“, изречена от архимандрит Ефрем*, звучи кратко, почти рязко, но в нея няма гняв. Има трезвост. Има пастирска болка. И най-вече – има ясно различаване между онова, което е плод на църковен опит, и онова, което е резултат от вътрешна неуреденост, облечена в „православна“ терминология.

Това разграничение днес е крайно необходимо и за нашата църковна действителност.

В последните години наблюдаваме явление, което външно изглежда като грижа за вярата, но по същество е откъсване от евангелския дух. Хора – често искрени, но неопитни – започват да „пазят Православието“, сякаш то е застрашено не от греха, а от самата Църква; не от от липса на любов, а от йерархията; не от духа на света, а от съборността.

Появяват се затворени кръгове, които се самонаричат или наричат:

„истинно православни“,

„зилоти“,

„пазители на вярата“,

„последователи на св. Марк Ефески“.

Но тук се случва нещо дълбоко тревожно: вярата престава да бъде живот и се превръща в идентичност, в знак за принадлежност, в средство за противопоставяне. Христос вече не е центърът – центърът е „правотата“.

Истинското богословие не се ражда в социалните мрежи, нито в крясъци, нито в постоянни разобличения. То се ражда:

в молитвата,

в Евхаристията,

в покаянието,

в търпението към немощите на другия.

Светите отци никога не са богословствали от страх. Те са богословствали от опит. А когато липсва този опит, на негово място идват:

подозрение,

агресивна строгост,

разделяне,

обсебване от „чистота“.

Това вече не е богословие. Това е духовна патология – състояние, при което вътрешните страсти, травми и страхове се проектират върху Църквата и се представят като „борба за истината“.

Най-тежките последици от тази патология понасят не утвърдените вярващи, а неофитите – хора, които тепърва са пристъпили към Църквата с чисто сърце и глад за смисъл. Вместо мир, те получават тревога. Вместо Христос – списък от врагове. Вместо изцеление – постоянен страх от „отстъпление“.

Така Църквата се представя не като болница, а като съд; не като майка, а като идеологическа структура. И мнозина се уморяват, ожесточават се или напускат.

Често се призовава името на свети Марк Ефески. Но това призоваване е повърхностно. Св. Марк е бил твърд в догмата, но дълбоко църковен; изповедник, но не разрушител; защитник на истината, но без омраза.

Днешното използване на името му често няма нищо общо с неговия дух. Това е не приемство, а идеологическа експлоатация.

Църквата никога не е била общество на съвършените. Тя е място за изцеление. Затова отговорът на подобни явления не може да бъде нито мълчание, нито агресия, нито контра-идеология.

Отговорът е пастирска истина, казана с любов. Ясно назоваване на болестта, без унижение на болния. Разграничение между ревност и фанатизъм. Между предание и страх. Между богословие и патология.

Не всяка строгост е вярност.

Не всяка ревност е от Духа.

Не всяка „борба за Православието“ е християнска.

Истинското Православие е тихо. То не се самообявява за „истинско“. То просто живее в Христос. И там, където има Христос – има мир, свобода и изцеление.

Всичко друго, колкото и да звучи „правилно“, остава…

патология, а не богословие.

*Заглавието е заимствано като идея от архимандрит Ефрем, протосингел на Фтиотидската митрополия на Гръцката църква.