Църквата е лечебница, а не общество на безгрешни!

В Църквата не влизаме, защото сме свети, а защото желаем да станем свети. Не пристъпваме към Христа, защото сме победили греха, а защото без Него не можем да го победим.

Всеки човек идва при Бога такъв, какъвто е – със своите слабости, страсти, греховни навици, вътрешни противоречия, падения и рани. Един се бори с гордостта, друг със завистта, трети с гнева, осъждането, плътските страсти или нечистите помисли. Някой носи тежестта на миналото си, друг ежедневно се изправя срещу немощите на собственото си сърце.

Но всички имаме нужда от едно и също – от Господ Иисус Христос, Който единствен може да изцели човешката душа.

Сам Спасителят ни казва: „Здравите нямат нужда от лекар, а болните“ (Мат. 9:12). И още: „Не съм дошъл да призова праведници, а грешници към покаяние“ (Лука 5:32).

А свети апостол Йоан Богослов ни предупреждава: „Ако кажем, че нямаме грях, себе си мамим, и истината не е в нас“ (1 Йоан. 1:8).

Ето защо Църквата е духовна лечебница. В нея не се събират хора, които вече са достигнали съвършенство, а хора, които се стремят към него. Тук се учим да се покайваме, да прощаваме, да обичаме, да побеждаваме страстите си и да възрастваме в благодатта на Светия Дух.

Тази истина намира особено дълбок израз в светата Литургия.

Когато свещенослужителят въздига светия Агнец и възглася: „Светинята е за светите!“, църковният народ отговаря: „Един е свят, един е Господ, Иисус Христос, за слава на Бога Отца. Амин.“

Колко дълбоко смирение и каква велика истина съдържа този литургичен диалог!

Църквата призовава към святост, но не ни оставя да мислим, че сме свети поради собствените си заслуги. Единствен Христос е източникът на светостта, а ние се освещаваме чрез общението с Него. Не собственото ни съвършенство ни прави достойни за Божията милост, а Неговата благодат ни призовава към покаяние, очиства ни и ни преобразява.

Затова и преди светото Причастие изповядваме: „Вярвам, Господи, и изповядвам, че Ти си наистина Христос, Синът на Живия Бог, дошъл в света да спасиш грешниците, от които пръв съм аз“.

Забележете: не казваме, че сме първи сред праведниците, а че сме първи сред грешниците! Това е духът на истинското православно смирение, засвидетелстван и от свети апостол Павел (срв. 1 Тим. 1:15).

И най-важното – тук не се лекуваме един срещу друг, а един до друг. Не сме призвани да наблюдаваме чуждите рани, а да превързваме своите и да помагаме на ближния да изцели неговите.

Затова свети апостол Павел наставлява: „Понасяйте един другиму теготите, и така изпълнете закона Христов“ (Гал. 6:2). И още: „Братя, и да падне човек в някое прегрешение, вие, духовните, поправяйте такъв с дух на кротост, като пазиш себе си, да не би и ти да бъдеш изкушен“ (Гал. 6:1).

Но именно тук се открива и едно от най-тревожните противоречия в живота на съвременния християнин.

Понякога изглежда, че вместо да търсим собственото си изцеление, започваме да издирваме болестите на другите. Вместо да се вглеждаме в своите грехове, с особено усърдие наблюдаваме чуждите. А когато открием нечия слабост или падение, бързаме да го разгласим, да го обсъдим, да го превърнем в повод за обвинение и публично осъждане.

И още по-печално е, че понякога не просто забелязваме чуждия грях, а сякаш му се радваме!

Особено когато съгрешилият не ни е близък, когато не принадлежи към нашия кръг, когато не споделя нашите възгледи или когато по някаква причина не го харесваме. Тогава неговото падение се превръща в удобно оправдание за собствената ни неприязън. Чуждият грях започва да ни служи като доказателство за собствената ни правота.

Но каква християнска радост може да има в падението на един човек? Каква духовна полза придобиваме, когато изобличаваме чуждата немощ с удовлетворение, вместо да скърбим за нея с любов?

Св. апостол Павел ни напомня, че любовта „не се радва на неправда, а се радва на истина“ (1 Кор. 13:6).

А свети апостол Яков пита: „Кой си ти, който съдиш другиго?“ (Яков 4:12).

Не по-малко категоричен е и свети апостол Павел: „Кой си ти, който съдиш чужд слуга? Пред своя си господар той стои или пада“ (Рим. 14:4).

Когато чуждият грях ни носи удовлетворение, това вече говори не толкова за състоянието на съгрешилия, колкото за състоянието на собственото ни сърце.

Особено болезнено е, когато подобно отношение се проявява към духовниците.

Свещеникът, монахът, епископът не престават да бъдат хора със своите немощи само защото са приели свещен сан или са посветили живота си на Бога. Те също водят своята невидима духовна борба. Също се нуждаят от покаяние, изповед, молитва, прошка и Божия милост.

Разбира се, свещенослужителят носи особена отговорност. Неговото служение изисква по-висока нравствена взискателност, духовна трезвост и достоен личен пример. Но тази отговорност не го прави безгрешен, нито отменя човешката му немощ.

Свещенството е благодатно служение, а не удостоверение за лично съвършенство.

Дори великият апостол Павел свидетелства за собствената си духовна борба: „Защото не доброто, което искам, правя, а злото, което не искам, него върша“ (Рим. 7:19). Тези думи ни напомнят колко сериозна и непрестанна е борбата с греха.

Днес обаче нерядко сме готови да простим собствените си слабости, но трудно приемаме слабостите на другите. А когато духовник съгреши, неговото падение понякога се превръща не в повод за скръб и молитва, а в средство за злорадство, противопоставяне и дори за разчистване на лични сметки.

И тук трябва да бъдем особено внимателни. Защото има огромна разлика между справедливото изобличаване на злото и злорадото разгласяване на чуждия грях. Първото може да произтича от любов към истината и грижа за пострадалите, а второто често се ражда от гордост, завист и неприязън.

Да не осъждаме не означава да премълчаваме неправдата, да прикриваме злоупотребите или да освобождаваме виновния от отговорност. Но и справедливостта не ни дава право да превръщаме чуждото падение в собствен празник.

Църквата не е свята поради безгрешността на своите членове. Тя е свята, защото неин Глава е Христос, защото в нея пребъдва Светият Дух и защото чрез нея Бог освещава човека.

Нека си спомним думите на Спасителя: „Лицемерецо, извади първом гредата от окото си, и тогава ще видиш, как да извадиш сламката от окото на брата си“ (Мат. 7:5).

А когато книжниците и фарисеите довеждат при Христос жената, обвинена в прелюбодеяние, Той им казва: „Който от вас е без грях, нека пръв хвърли камък върху нея“ (Йоан 8:7).

Господ не оправдава греха ѝ, но и не позволява чуждото падение да се превърне в повод за самодоволно осъждане. Неговите думи към жената са: „Иди си и недей вече греши“ (Йоан 8:11).

Ето съвършеното съчетание на истина и милост – грехът е назован, но на човека е открит пътят към покаянието.

Колко различен би бил животът ни, ако проявявахме към чуждите слабости поне част от снизхождението, което ежедневно проявяваме към собствените си!

Ако вместо да се радваме на падението на ближния, се молехме за неговото изправяне. Ако вместо да го сочим с пръст, му подавахме ръка. Ако вместо да се разделяме на „наши“ и „чужди“, помнехме, че всички сме призвани към едно спасение в Христос.

Защото Спасителят ни казва: „По това ще познаят всички, че сте Мои ученици, ако любов имате помежду си“ (Йоан 13:35).

Духовният живот не е състезание по безгрешност, нито демонстрация на външно благочестие. Той е непрестанно обръщане на човешкото сърце към Бога.

Не всеки, който пада, е изгубен. Но всеки, който престане да се кае и да се бори, рискува да изгуби пътя към своето изцеление.

В Църквата не сме, защото сме безгрешни. В Църквата сме, защото желаем да се освободим от греха.

И ако днес все още носим рани, нека не забравяме, че се намираме там, където е нашият Лекар.

Нека не превръщаме лечебницата в съдилище, ближния в обвиняем, а себе си в съдия.

Защото в Църквата сме призвани не да тържествуваме над падението на другия, а да се радваме на неговото покаяние и спасение.

Нали Сам Господ ни открива, че „на небето радост ще има за един каещ се грешник“ (Лука 15:7).

Истинският християнин не се радва, когато брат му падне. Той се радва, когато брат му стане!

А Христос е нашето изцеление, нашата надежда и нашето спасение!