Неофитството - когато ревността изпреварва духовното израстване

Неофитството е едновременно благословение и изпитание. Благословение, защото човек е открил Христа и сърцето му гори от желание да Му служи. Изпитание, защото тази първа любов нерядко е съпроводена с липса на духовна зрелост.

Всеки, който е пристъпил прага на Църквата, познава това вътрешно опиянение. Всичко изглежда ясно. Истината сякаш е напълно разкрита. Светът се разделя лесно на "правилни" и "неправилни". Вярата изглежда като поредица от точни формули, а спасението – като безупречно изпълнение на правила.

Именно тук започва тежкото бреме на неофитството.

Свети апостол Павел казва за своите сънародници: „Свидетелствувам им, че те имат ревност за Бога, ала не по разум“ (Рим. 10:2).

Св. Йоан Златоуст отбелязва, че ревността сама по себе си не е добродетел, ако не е просветена от разума и любовта. „Не е достатъчно да бъдеш ревностен; необходимо е ревността да бъде правилно насочена. Иначе тя може да причини по-голяма вреда от равнодушието.“

Колко често тези думи описват не само древния Израил, но и съвременния православен човек.

Новопросветеният християнин обикновено е прочел няколко книги, открил е каноните, научил е имената на ересите, запознал се е със съвременните църковни спорове и вече чувства, че негово лично призвание е да пази Православието от всички останали.

Той започва да измерва всичко с каноните, но често забравя духа, в който Църквата ги прилага.

Говори за чистота на вярата, но нерядко губи чистотата на сърцето.

Св. Игнатий Брянчанинов предупреждава, че едно от най-фините изкушения е човек да започне да счита собствените си мисли за безпогрешен израз на православното съзнание. Там, където липсва смирение, духовният живот лесно се подменя с духовна самоувереност.

Брани истината, но понякога забравя любовта.

Светите канони са велики съкровища на Църквата. Те не са случайни човешки постановления, а плод на вековен духовен опит. Но никога не са били дадени като оръжие в ръцете на всеки, който пожелае да отсъжда над ближния. Каноните са поверени на Църквата – на нейните пастири, съборния ѝ разум и духовния ѝ опит.

Св. Никодим Светогорец, великият тълкувател на каноните в „Пидалион“, никога не ги разглежда като юридически кодекс, а като духовно лечебно средство. Самото название „Пидалион“ – „Кормило“ – показва, че каноните са предназначени да направляват кораба на Църквата към спасението, а не да служат като средство за взаимно осъждане.

Неофитът обаче често започва да вижда навсякъде предателства. Навсякъде открива икуменизъм.

Тук не става дума за омаловажаване на действителните богословски проблеми, които съществуват в отношенията между Православната църква и останалия християнски свят. Историята познава както достойни свидетелства за православната истина, така и опасности от догматически компромиси. Но именно защото въпросът е толкова сериозен, той не може да бъде решаван чрез лозунги, подозрения и взаимни обвинения, а чрез съборното съзнание на Църквата, както е било през всички векове.

Навсякъде подозира отстъпление.

Всеки архиерей, който разговаря с инославни, му изглежда изменник.

Всеки свещеник, който проявява пастирска икономѝя, му се струва нарушител на каноните.

Всеки богослов, който призовава към умереност, му изглежда недостатъчно православен.

Постепенно вярата започва да се превръща не в живот в Христа, а в непрекъснат съд над всички останали.

Старец Софроний Сахаров пише: „Истината без любов се превръща в идеология, а любовта без истина – в сантименталност. В Христос двете са неразделни.“

Колко лесно човек започва да се чувства пазител на Православието, сякаш съдбата на Църквата зависи лично от него.

А Църквата е Христова.

Не ние пазим Църквата.

Христос пази Своята Църква.

Господ ясно е обещал: „Ще съградя Църквата Си, и портите адови няма да ѝ надделеят“ (Мат. 16:18). Тази увереност освобождава вярващия от паниката, че спасението на Църквата зависи от неговата лична непримиримост. Това съвсем не означава безразличие към истината.

Истината трябва да бъде защитавана.

Св. Марк Ефески, великият изповедник на Православието, никога не е отстъпил нито една йота от православното учение. Но дори в най-напрегнатите богословски спорове той пази достойнството на църковния език. Истината не се нуждае от грубост, за да бъде истина.

Ересите трябва да бъдат назовавани.

Каноните трябва да бъдат уважавани.

Но всичко това трябва да става в духа на Църквата, а не в духа на личната войнственост.

Светите отци никога не отделят истината от смирението.

Св. Исаак Сириец казва, че истинското познание неизменно ражда смирение: „Смиреният никога не престава да укорява себе си; гордият винаги намира кого да укори.“ Ако знанието поражда високомерие, то още не е станало духовна мъдрост.

Неофитството често носи и друго изкушение – човек започва да говори така, сякаш вече има духовната власт да изобличава всички. Сам назначава себе си за пазител на догматите, съдник на архиереите, наставник на духовниците и обвинител на всеки, който не споделя неговата ревност. Св. Паисий Светогорец често предупреждава, че дяволът не се страхува от човека, който много говори за Православието, а от онзи, който истински живее православно. Според него ревността без разсъдителност прилича на автомобил с мощен двигател, но без кормило – неизбежно настъпва катастрофа.

Но Църквата никога не е живяла чрез самозвани съдници.

Тя е живяла чрез светци.

А светците са плакали повече за собствените си грехове, отколкото за чуждите.

Колкото по-близо е човек до Бога, толкова по-малко осъжда. Авва Доротей сравнява духовния живот с кръг, в чийто център е Бог. Колкото повече хората се приближават към Бога, толкова повече се приближават и един към друг. Колкото повече се отдалечават от Него, толкова повече се отдалечават помежду си.

Колкото повече напредва духовно, толкова по-внимателен става към собственото си сърце.

Истинската духовна зрелост не се измерва с броя прочетени канони, а със способността да съчетаеш истината с любовта, ревността със смирението и твърдостта с милостта.

Православието не се състои само в това да изповядваш правилно вярата.

То е и да живееш правилно в нея.

Неофитството преминава. Но само ако човек не остане завинаги пленник на първоначалната си самоувереност.

Защото духовният път започва с въпроса: „Къде е истината?“, но завършва с друг, много по-труден въпрос: „Господи, научи ме първо да победя себе си.“

Може би най-сигурният белег, че човек е преодолял тежкото бреме на неофитството, е моментът, в който престане да бъде зает с грешките на всички останали и започне истински да воюва със собствените си страсти. Тогава православието престава да бъде знаме срещу другите и се превръща в път към личното освещение. Светите отци никога не са мерили духовността по това колко ереси може да назове човек, а по това доколко е придобил Христовия ум и Христовото смирение.

Нека никой не се срамува, че е бил неофит. Всички светии някога са били начинаещи. Неофитството не е грях – то е начало. Грях е, ако останем завинаги духовни младенци, убедени, че вече знаем всичко. Истинският духовен човек не е онзи, който най-силно говори за Православието, а онзи, в когото хората започват да разпознават Христа. Защото Църквата не се крепи от нашата тревога, а от Божията благодат; не се прославя от нашите победи в споровете, а от светостта на своите чеда.

Използвана литература:

Свещено Писание - Библия, сиреч книгите на Свещеното Писание на Стария и Новия Завет. Синодално изд., София: Св. Синод на Българската православна църква.

Св. Отци и светоотеческа литература

Св. Йоан Златоуст. Тълкувание на Посланието до римляни.

Св. Игнатий (Брянчанинов). Аскетически опити. Т. I–II.

Св. Исаак Сириец. Подвижнически слова.

Авва Доротей. Душеполезни поучения.

Св. Никодим Светогорец. Пидалион (Кормило на Православната църква).

Св. Паисий Светогорец. Слова. Т. I–VI.

Архимандрит Софроний (Сахаров). Да видим Бога както си е.

Архимандрит Софроний (Сахаров). За молитвата.

Св. Марк Ефески. Слова и послания.

Съвременна православна литература

Митрополит Йеротей (Влахос). Православна духовност.

Протопрезвитер Георги Флоровски. Пътища на руското богословие (за разбирането на светоотеческото Предание и съборното съзнание).

Владимир Лоски. Очерк върху мистическото богословие на Източната църква.