Сърце широко като Небето

В нашето време, когато хората често се чувстват самотни, нечути и отхвърлени, Църквата е призвана да бъде пристан за всяка душа — утешителка на страдащите, майка на покаялите се и нежна прегръдка за всеки, който пристъпва към нея.

Св. апостол Павел казва: „За всички станах всичко, щото по какъвто и да е начин да спася някои“ (1 Кор. 9:22). Това не е просто пастирска стратегия, а дълбока тайна на Христовата любов — любов, която не поставя граници, не мери хората според принадлежност, мнение или минало, а ги вижда всички като чеда на Небесния Отец.

Истинският духовник не събира около себе си "свои хора", а отваря сърцето си така, че в него да има място за всички. Той не пита: „От кои си ти?“ — а гледа с очите на Христос, Който на Кръста протегна ръцете Си, за да прегърне целия свят.

Да направиш чуждите хора свои не значи да ги промениш, за да паснат на твоя образ, а да ги обикнеш така, че те да усетят себе си у дома — при Бога, в Църквата, в Тялото Христово. А „своите“ — близките, чедата, съработниците — не бива да ги приемаме за даденост. С тях трябва да се движим към дълбочина: не просто да са около нас, а в нас, в сърцето ни, където гори Христовият огън.

Най-голямата победа на духовника не е когато събере около себе си много хора, а когато всяка душа почувства, че е обичана — истински, смирено, тихо. Така се изгражда Църквата — не с тухли, а с обич.

Нека се молим да не гледаме хората през призмата на удобството, принадлежността или съгласието с нас, а през очите на Отца, Който „защото Той оставя Своето слънце да грее над лоши и добри, и праща дъжд на праведни и неправедни“ (Мат. 5:45). Защото изкуството на пастирството не е в това да владееш, а да обичаш. Не да делиш, а да събираш. Не да избираш, а да прегръщаш.