Личното мнение и гласът на Църквата

В наши дни все по-често се натъкваме на една странна и болезнена закономерност. Когато решенията на Църквата съвпадат с нашите лични предпочитания, ние с готовност говорим за съборността, за единството, за послушанието към църковния разум и за вековната мъдрост на светите отци. Но когато същата тази Църква ни призове към нещо, което не съответства на нашите възгледи или желания, изведнъж на преден план излиза едно друго понятие – „моето лично мнение“.

Така неусетно се стига до една опасна подмяна. Вместо да измерваме собственото си мнение с Преданието на Църквата, започваме да измерваме самото Предание със своето мнение. Вместо да се стремим да израснем до истината, опитваме се истината да се пригоди към нас.

Светите отци никога не са разбирали съборността като събиране на множество лични мнения. Съборността не е демократичен сбор от индивидуални убеждения, а единство в Светия Дух, в което човешката воля се смирява пред Божията истина. Затова и православният християнин не пита най-напред: „Какво мисля аз?“, а: „Какво учи Църквата? Какво са ни предали светите отци?“

Разбира се, всеки човек има право на мнение. Но в живота на Църквата съществува съществена разлика между лично мнение и църковно съзнание. Личното мнение може да бъде полезно, може да бъде искрено, дори добронамерено, но то не може да замени съборния опит на Църквата, изграден чрез молитва, подвиг, страдание и просветление от Светия Дух през вековете.

Може би една от най-големите духовни опасности на нашето време е именно убеждението, че всяко лично мнение има същата тежест като светоотеческото свидетелство. Така постепенно авторитетът на Преданието отстъпва място на авторитета на личното усещане, а духовният живот започва да се изгражда не върху покаянието и смирението, а върху самоувереността.

Истинската свобода в Църквата не означава да поставяме себе си над нейния опит. Тя означава свободно да приемем онова, което Църквата е съхранила като път към спасението. Защото съборността не започва от това всички да мислим еднакво, а от готовността всеки от нас да постави Христос и Неговата Църква над собственото си его.

Може би именно тук всеки от нас е призван да си зададе един честен въпрос: когато казвам „Църквата е съборна“, говоря ли за принцип, който следвам винаги, или само тогава, когато съборният глас съвпада с моя? Защото съборността престава да бъде съборност в момента, в който я приемаме избирателно. А там, където личната воля започне да диктува кое от Преданието да бъде прието и кое – пренебрегнато, вече не говори духът на смирението, а духът на нашето време – духът на индивидуализма.

Историята на Църквата показва, че всички големи разделения са започвали именно от този момент – когато човешкото „аз мисля“ е застанало по-високо от църковното „така вярваме“. Затова най-голямото свидетелство за православност не е настойчивостта, с която защитаваме собственото си мнение, а смирението, с което умеем да се вслушаме в гласа на Църквата.

Бележка: Всички прилики с действителни лица, позиции и възгледи са напълно случайни. Ако някой все пак открие себе си между редовете, нека не обвинява автора, а да се запита защо. В такъв случай текстът вероятно е изпълнил предназначението си.