Думи от Сърце за Един Велик Човек: Коринтския митрополит Дионисий

Сърцето ми се свива. Душата ми се моли в тишина. Очите ми вече са натежали от скръбта, която напира – защото знам, че всеки момент нашият обичан митрополит Дионисий ще премине отвъд вратата на този свят. Но преди мълчанието да го обгърне, искам да извикам на глас това, което носих дълбоко в себе си през годините на нашето духовно и човешко приятелство.

За мен, той не беше просто събрат в епископството. Той беше мой духовен отец, мой приятел, моя съвест, моя утеха, мое вдъхновение. Беше ми опора в тежки времена, светлина в объркани мисли, усмивка насред бури, молитва, когато сам не можех да се моля.

Никога няма да забравя как казваше: „Да бъдеш архиерей не значи да си над другите, а да носиш кръста на всички.“

И той наистина го носеше – без оплакване, с любов, със смирение. Видях го с очите си – как боледуваше, как се изморяваше, как понякога страдаше – но не за себе си, а за другите. За паството си. За приятелите си. За Църквата.

В неговото лице срещнах човек, който умееше да те прегърне с душа. Не е нужно беше много да се говори – понякога само поглед му стигаше, за да те успокои. Понякога само няколко думи от него – казани тихо, но с цялата тежест на духовен опит – променяха деня ти, дори живота ти.

„Ако не можеш да носиш болката на другия, поне не му увеличавай кръста“, обичаше да повтаря той.

И сам живееше точно така – без да натрапва себе си, без да търси почести, без да говори за своите заслуги. Но именно затова беше голям. Истински. Богоозарен.

За мен той беше и остана пример – как се обича Христос, как се пази благодатта, как се минава през живота с достойнство и без страх от смъртта. Защото той знаеше – както и аз вярвам – че това, което предстои, не е край. Това е среща. С Господа, Когото обичаше, и с вечността, към която се стремеше.

Дължа му повече, отколкото думите могат да изразят. Ако някога съм бил полезен на някого, ако съм запазил мира си, ако съм обичал малко по-дълбоко, по-чисто, по-истински – то е и благодарение на него.

И днес, когато се сбогувам вътрешно с него, не казвам „сбогом“, а тихо, от сърце: „Благодаря ти, владико Дионисие. Благодаря ти за всичко. Моли се за нас оттам, където отиваш – защото ти си по-близо до Божието сърце, отколкото можем да си представим.“

Вечна да бъде паметта ти – в Бога, в Църквата и в моето сърце.