"Прах и дихание" - сърдечна новела

Живеехме така, сякаш смъртта беше слух, измислица за другите.

Сякаш тя се случваше винаги някъде далеч – в чужди домове, в непознати тела, в нечии други истории.

А нашият живот – той беше центърът.

Ние бяхме мярката.

Ние бяхме оста, около която се въртеше светът.

Сутрин ставахме с чувството, че денят ни принадлежи.

Че времето е наше.

Че утрешният ден ни е обещан.

Говорехме уверено, решително, понякога високомерно.

Борехме се – за име, за признание, за надмощие.

За това да ни забележат.

Да ни аплодират.

Да ни запомнят.

„Аз“ беше най-често употребяваната дума.

„Моето“ – най-ревностно пазената.

„Ще докажа“ – най-сладкото обещание.

И така, малко по малко, човек започваше да вярва, че е незаменим.

Че без него нещата ще се сринат.

Че светът ще спре, ако той спре.

Но светът не спира.

Един ден – без предупреждение, без обяснение – тишината идва.

Понякога тихо, понякога жестоко.

Един дъх по-малко.

Един пулс, който не се връща.

И тогава се случва нещо странно.

Стаята остава същата.

Слънцето пак изгрява.

Хората продължават да бързат.

Децата се смеят.

Пазарите отварят.

Часовниците тиктакат.

А човекът… го няма.

Там, където вчера е бил глас, днес има празнота.

Там, където е имало планове – мълчание.

Там, където е имало „аз“ – само спомен, който и той бавно избледнява.

И тогава става ясно нещо, което никога не сме искали да признаем:

че сме крехки,

че сме временни,

че сме прах – и дихание, дадено на заем.

Всичко, за което сме се борили с ожесточение –

похвалите, титлите, доказването,

надпреварите, гордостта,

всичко това остава от тази страна на прага.

Не ни следва.

След нас не върви нищо, освен онова, което сме дали.

Освен любовта.

Освен милостта.

Освен болката, която сме облекчили.

Освен ръката, която сме подали.

Тогава, в тази тиха истина, човек започва да разбира:

че животът не е сцена,

а път.

Не е състезание,

а поклонение.

И че единственият смислен въпрос не е „кой съм аз пред хората“,

а „кой съм аз пред Бога“.

Да живееш с Бога – това не означава да избягаш от света.

Означава да го носиш с отговорност.

Да виждаш във всеки човек не средство, а лице.

Не препятствие, а брат.

Не конкурент, а ближен.

Да живееш за Бога – означава да се откажеш от илюзията, че си център,

и да приемеш радостта, че си част.

Част от Тяло.

Част от Любов.

Част от Царство, което не се руши.

А да живееш за спасението на душата си –

това не е страх от смъртта,

а подготовка за среща.

Защото кончината не е край.

Тя е врата.

И през нея не минават победителите на този свят,

а смирените.

Не онези, които са доказали колко струват,

а онези, които са обикнали.

И тогава, едва тогава, нищо не е било напразно.

21.01.2026 г.

гр. Пловдив