През 2020 г. се навършват 220 години от рождението на бележития български духовник и борец за църковно-духовна независимост на родната ни църква и народ, Негово Високопреосвещенство Ловчанския и Кюстендилски митрополит Иларион.
Той е участник в борбите за самостоятелна българска църква в Османската империя.
От 1852 до 1872 година е Ловчански, а от 1872 до 1884 – Кюстендилски митрополит. През 1872 година е избран за първи български екзарх, но не е утвърден от султана.
Митрополит Иларион е роден през 1800 година в махала Горни Чукани на град Елена. Светското му име е Иван Иванов. Напуска родния си град рано и постъпва монах в Къпиновския манастир. Учи в килийното училище на манастира. Приема монашество през 1819 година. Служи при търновските митрополити на Гръцката патриаршия като дякон, йеродякон, архимандрит и протосингел. През юни 1850 година е избран за Аксиуполски епископ.
Той е начело на Ловчанска епархия от 1852 до 1872. Ръкоположен и изпратен там от Търновския митрополит Неофит Византиос, поради желанието на ловчанлии да имат за епископ българин. Грижи се и за българските училища в епископията си, търси учители за новите класове, преустроява църквата „Света Неделя“, раздава и помага на бедните. Критикуван е като фанариот и лихвар. Ловчанските първенци забраняват на свещениците да го споменават в службите и искат да напусне митрополитския дом. Едва след помирение с посредничество на Ловчанския каймакам и писмо на ловчанските първенци до Иларион Макариополски в Цариград през 1860 г. e признат от миряните в епархията си. Но не пътува повече из епархията. На 31 януари 1860 г. служи на български език във Видин – събитие, отразено от вестник „България“.
През 1868 година Иларион Ловчански заминава за Цариград по покана на водачите на движението за църковна независимост, като оставя за митрополитски наместник в Ловеч дякон Паисий, а след убийството му иконом Кръстьо Никифоров. В края на същата година Иларион наред с още трима български архиереи подава оставката си от Патриаршията с намерението да се присъедини към бъдещата българска църква. Оставката не е приета от патриарх Григорий VI, но Иларион не променя решението си. От 1870 е председател на Привременния синод на Българската църква.
Като най-възрастен митрополит е избран за председател на Първия църковно-народен събор през 1871 година.
Иларион Ловчански е един от тримата български архиереи, които в началото на 1872 година извършват Богоявленската служба в българската църква във Фенер без разрешението на цариградския патриарх. По тази причина е изпратен от турските власти на заточение в Измир, но броени дни по-късно, в края на януари, е върнат в Цариград след протестна демонстрация на местните българи начело с Петко Славейков и Тодор Икономов.
На 12 февруари 1872 година синодът на Българската екзархия избира Иларион Ловчански за български екзарх. Обвинен е в размирност на Ловчанска епархия във връзка с дейността на Вътрешната революционна организация и Васил Левски. Подава оставката си пет дни по-късно под натиска на Високата порта. На извънредно заседание на 16 февруари 1872 година синодът избира за екзарх Видинския митрополит Антим I, който е утвърден от султана.
През юли 1872 е избран от Синода за титулярен екзархийски митрополит на Кюстендилска епархия. Участва като народен представител в Учредителното събрание и приемането на Търновската конституция.
Умира в Кюстендил на 2 февруари 1884 година. Погребан е тук в митрополитската църква „Успение Богородично“, където почива неговото тяло, а душата му намери покой при Всеподателя Бога.
Вечна и блажена да бъде паметта му! Амин!
* Произнесено на 14 март 2020 г. от архимандрит Евтимий, на заупокойната света Литургия в памет на 220-годишнината от рождението на митрополит Иларион, в храм "Успение Богородично", гр. Кюстендил, където е погребан видният архиерей.