На вересия пред Бога

Старецът Ананий живееше в малка килия край манастира, дълбоко в планината. Беше преживял много, но едно нещо никога не разбираше напълно – защо хората живеят пред Бога на вересия.

Един ден при него дойде младеж – отчаян, с очи пълни със съмнение.

– Отче, защо животът е такъв? Ние се молим, искаме да бъдем добри, но все оставяме дългове пред Бога. Живеем като длъжници и все отлагаме покаянието си.

Отец Ананий въздъхна и го покани да поседне.

– Слушай, чадо мое. Виждаш ли тази свещ? – посочи той към догарящата восъчна свещ на масата. – Тя гори и дава светлина, но когато восъкът свърши, пламъкът угасва.

– Разбирам, отче – отвърна младежът, – но какво общо има това с дълга ни пред Бога?

Старецът взе друг фитил и го сложи върху малка купчина восък.

– Ето така е човешката душа. Бог ни дава светлина, а ние се храним от Неговата благодат. Но ако само взимаме, без да горим с любов, без да даваме от тази светлина на другите – ние оставаме празни. Длъжници на Неговата милост.

Основната идея на този пример, чедо, е, че човешката душа е като свещта – тя свети и живее чрез Божията благодат. Бог ни дава тази светлина, но тя не е само за нас – трябва да я използваме, за да носим любов, доброта и милост на другите.

Ако човек само приема Божиите дарове (като живот, време, здраве, сили), но не ги използва, за да прави добро и да обича, той става духовно „празен“. Става като фитил без восък – не може да гори, не може да свети.

Това е и „дългът“ ни пред Бога – Той ни дава всичко, но ние често само вземаме и не даваме обратно чрез добри дела, молитва и милосърдие. Ако не живеем с любов и жертвеност, оставаме длъжници на Неговата милост.

Младежът замълча.

– Кога за последно се помоли от цялото си сърце? – попита отец Ананий.

– Аз… Често оставям молитвата за утре.

– А кога показа милост на ближния си?

– Опитвам се, но… винаги мисля, че ще имам повече време да го направя по-късно.

Старецът кимна.

– Точно това е животът „на вересия“ пред Бога. Винаги мислим, че имаме време, че ще се поправим утре, че ще обикнем истински после. Но после не идва. Душата ни става като изгаснала свещ – празна, тъмна.

– Как да изплатя този дълг, отче? – с трепет попита младежът.

Отец Ананий се усмихна и посочи изгрева, който проблясваше през прозореца.

– Започни сега. Покай се, благодари, живей със смирение. Давай светлина, а не само взимай. Всяка молитва, всеки добър жест – това е твоята лепта към Него. Тогава няма да си длъжник, а верен син на Бога.

Очите на младежа светнаха. Той разбра. Вече нямаше да отлага.

И така, първият лъч на утрото го завари на колене – в истинска, пълноценна молитва. За първи път не живееше на вересия пред Бога, а Му отдаваше всичко, което имаше – цялото си сърце.

27.02.2025 г.

гр. Пловдив

10.10.