“За срам казвам това! Като че ли ние станахме безсилни! Ала, ако някой дръзне да се похвали с нещо (в безумие говоря), ще дръзна и аз. Евреи ли са? И аз съм. Израилтяни ли са? И аз. Семе Авраамово ли са? И аз. Служители Христови ли са (в безумие говоря), аз съм повече. Аз съм бил много повече в трудове, безмерно в рани, повече в тъмници, и много пъти на умиране. Иудеите ми удариха пет пъти по четирийсет удара без един; три пъти са ме с тояги били, веднъж - с камъни, три пъти съм корабокрушение претърпял, нощ и ден съм прекарал в дълбинето морско; много пъти съм пътувал, бил съм в опасност от реки, в опасност от разбойници, в опасност от сънародници, в опасност от езичници, в опасност по градове, в опасност по пустини, в опасност по море, в опасност между лъжебратя, в труд и мъка, често в бдение, в глад и жажда, често в пост, на студ и в голота. Освен външните злополуки, прибавяха се всекидневните против мене нападения и грижата за всички църкви. Кой изнемогва, та не изнемогвам и аз? Кой се съблазнява, та аз се не разпалям? Ако трябва да се хваля, с немощта си ще се похваля. Бог и Отец на Господа нашето Иисуса Христа, Който е благословен вовеки, знае, че не лъжа. В Дамаск областният управител на цар Арета пазеше със стража град Дамаск, искайки да ме хване; и аз в кош бях спуснат през прозореца по стената и избягах от ръцете му. Да се хваля, не ми е за полза, а при все това ще мина към видения и откровения Господни. Зная един човек в Христа, който преди четиринайсет години (с тяло ли, не зная; без тяло ли, не зная: Бог знае) беше грабнат и отнесен до трето небе. И зная тоя човек (с тяло ли, или без тяло, не зная: Бог знае), че беше грабнат и отнесен в рая и чу неизказани думи, които човек не може да изговори. С такъв човек ще се похваля; но със себе си няма да се похваля, освен с моите немощи. Ако пък поискам да се хваля, няма да бъда безумен, защото ще кажа истина; но аз се въздържам, да не би някой да помисли за мене повече, отколкото вижда в мене, или чува от мене. И, за да се не превъзнасям с премногото откровения, даде ми се жило в плътта, ангел сатанин, да ме бие по лицето, за да се не превъзнасям. Затова три пъти молих Господа, да го отстрани от мене. Но Той ми рече: стига ти Моята благодат; защото силата Ми се в немощ напълно проявява. Затова с много по-голяма радост ще се хваля с немощите си, за да се всели в мене силата Христова.
(2 Кор. 11:21-12:9)
Възлюбени в Господа братя и сестри,
Днешният ден, 29 юни, е посветен в памет на светите първовърховни апостоли Петър и Павел.
Апостолското четиво, което ще разгледаме днес, е иззето из писанията на свети апостол Павел – Второ послание до Коринтяни.
Едно духовно писание, което насърчава всеки един от нас към апостолско смирение. Смирението, което е притежавал свети апостол Павел, се лансира днес в деня на празника на светите първовърховни апостоли. Показва ни се как трябва да живеем, за да привлечем Божията благодат върху себе си и тя да ни води, наставлява, одухотворява, за да бъдем част от Църквата, част от Бога.
В годишния богослужебен кръг всеки един от апостолите има свой празник. Един от тези дни е денят, в който отбелязваме паметта на светите апостоли Петър и Павел - именно днес, а на 30 юни църквата почита паметта на всички дванадесет Христови апостоли. На онези апостоли, които тръгнаха след възнесението Христово, за да проповядват и да благовестят Христа – разпнатия, възкръсналия, който дойде, за да спаси човешкия род от греха и да го обнови, за да стане отново едно с Бога. Апостолите всъщност са тринадесет, защото към дванадесетте се добавя и личността на свети апостол Павел, който се нарежда като един от най-достойните сред тази свещена група люде.
Двамата апостоли Петър и Павел, поставени на едно духовно стъпало, се почитат в един и същи ден. Църквата празнува паметта на всички апостоли заедно, за да покаже, че те в единство, мир, любов и в духовна преданост, тръгнаха да проповядват Евангелието и тяхното дело е равнозначно. Двамата са равнопоставени. Никой не превъзхожда другия. Те са Христови и са се потрудили не за себе си, а за Христовото благовестие.
В следващото Апостолско писание, което ще прочетем, ще видим, че апостол Павел, който изтъква своите качества в същото време показва на всеки един от нас, че не трябва да бъдем горделиви, а смирени защото св. ап. Иаков казва: “Бог се противи на горделиви, а на смирени дава благодат.“ (Иаков 4:6) Именно към това трябва да се стремим.
В посланието си до Коринтяните свети апостол Павел говори: “Братя за срам казвам това. Като че ли ние станахме безсилни! Ала ако някой дръзне да се похвали с нещо (в безумие говоря), ще дръзна и аз“.
Свети апостол Павел се застрахова духовно пред християните когато казва: “За срам казвам това“. Както за себе си, така и за онези, които са потънали в греха на самохвалството, на самовъзвеличаването. „За срам казвам това“, защото щом е дошло време да говоря по този начин нещата при вас в Църквата не са добри. Не са истински, не са християнски. Щом някои хора между вас се хвалят това показва, че има язва в Църквата. Защото човек не бива да се хвали с гордост, а ако трябва да сподели нещо, то да прецени, да измери и за слава Божия да изтъкне нещо в себе си с дълбоко смирение. „Както някои дръзнаха да се хвалят“ – така казва –„ ще дръзна и аз да се похваля в безумие, за да покажа наистина правотата евангелска. Много хора се хвалят, че са били евреи и аз съм евреин. Някой казват, че са израилтяни и аз също съм такъв. Някои казват, че са семе Авраамово. А аз какво съм? И аз съм семе Авраамово.“ Свети апостол Павел изтъква пред онези, които възвеличаваха себе си и казваха, че са избрани, и че видиш ли спасението е само за тях, че той също е евреин, че той също е израилтянин, че и той е Авраамово семе, и че проповядва Христа, в който е спасението и благодатта, който е началото и края на всичко. Той е Алфата и Омегата. Той е вечността. Апостол Павел казва какво е претърпял: „евреите ме удряха, три пъти са ме с тояги били, веднъж с камъни, три пъти съм претърпял корабокрушение, нощ и ден съм прекарал в дълбините морски, много пъти съм пътувал и съм бил в опасност от разбойници, от сънародници, от езичници. Бил съм в опасност по градове, по пустини и по море. В труд и мъка, често в бдение, в глад и в жажда, често в пост, на студ. Освен външните злополуки прибавиха се всекидневните против мен нападения и грижата за всички църкви, които съм основал по Божията воля. Кой изнемогва, та не изнемогвам и аз? Кой се съблазнява, та аз се не разпалям?“ – казва свети апостол Павел, споделяйки за себе си, изтъква на онези, които се хвалеха без причина и без покритие, какво е претърпял той. Без да се хвали с това, той се смирява и им показва, че те се възвеличават в онова, което не са претърпели, възгордяват се и го изтъкват, не заради Божията слава, а за да бъдат възвеличавани от хората.
Затова апостол Павел добавя: “В безумие говоря“, защото, който няма да изтъква своите качества, трудове, постижения пред онези по-малките, защото те биха се съблазнили. Всеки един човек има кръст, който носи. Не можем всички да носим един и същи кръст. Не можем да понесем един и същи товар. Един може да носи по-малък товар, а друг по-голям и всичко е за слава Божия. Всичко е, за да има равновесие. Един има едно, друг друго. Големият, мощният има сила, слабият има търпение. Във всичко човек трябва да допълва празнотите у другия.
Затова и апостол Павел дръзва да говори, да учи и да наставлява Коринтяните да бъдат внимателни. И, изтъквайки своето служение, той ни дава съвет да не бъдем безумни, да се смиряваме и вдъхновяваме, за да получим вечното и блаженото, което наистина е приготвено за всеки един, който е прославил Божието име. Преминах всички изпитания. Какво ли не съм преминал и въпреки всичко не се възгордявам. Не трябва и вие да се възгордявате – защото има нещо в нас, което винаги ни изкушава. Някои изнемогват, а ние се разпаляме. Някой се съблазняват, а ние се разпаляме в похот и това ни смирява, защото Господ знае пътя, по който вървим и ни дава онова, от което имаме нужда. За да помним, че сме тленни и преходни и това, което трябва да правим, е да постоянстваме в духовния живот. Господ допуска до нас да се разпалим, да се съблазняваме, за да разберем, че трябва да бъдем постоянни в духовния живот, да понасяме изпитанията заради благовестието не за ден, два, седмица или месец, а во веки веков. Докато сме живи, докато дишаме ние трябва да бъдем постоянни и смирени, да живеем в любов, в преданост.
„Ако трябва да се хваля“ – казва свети апостол Павел – „с немощта си ще се похваля“ не с това, което ви изредих: че понасях удари, бях гонен, преследван. Ще се похваля само и единствено с моята немощ, защото чрез нея човек постига спасение. Чрез нея човек се одухотворява и чрез нея става подражател на Христа в търпението, смирението, послушанието. Бог и Отец на Господа нашего Иисуса Христа, който е благословен во веки знае, че не лъжа.
„В Дамаск областният управител на цар Арета пазеше със стража града, искайки да ме хване и аз в кош бях спуснат през прозореца и избягах от ръцете му. Да се хваля не ми е за полза, а при все това ще мина към видения и откровения Господни“. Свети апостол Павел отново подчертава, че не трябва да се хвалим с това, което сме претърпели, а с немощите си, които ни обладават, и чрез които ние оставаме духовно будни. Защото въпреки, че знаем - падаме. Това е нещо, което ни води към смирението докато всяко едно възвеличаване и хвалебствено настроение за това, което преминаваме като изпитания в живота си заради Бога, е гордост. И за да ни покаже с какво трябва да се хвалим свети апостол Павел казва, че ще мине към откровения Господни и ни споделя, че знае „един човек в Христа, който преди 40 години с тяло или без тяло“ той не знае – Бог знае „беше грабнат и отнесен до трето небе.“ „И зная тоя човек (с тяло ли, или без тяло, не зная: Бог знае) беше грабнат и отнесен в рая и чу неизказани думи, които човек не може да изговори. С такъв човек ще се похваля; но със себе си няма да се похваля, освен с моите немощи“.
Свети апостол Павел ни дава урок да се хвалим с тези, които са около нас, с това, което са те, а не със себе си, с техните добри и достойни пред Бога дела. Да не изтъкваме своите качества. Ако нещо говорим, то нашите немощи да споделим и да бъдем в смирение. Защото когато сме горди ние не сме в духа. Ние ще сме горделивци, в които няма Бог. „Ако пък поискам да се хваля няма да бъда безумен“ - казва свети апостол Павел – „но аз се въздържам да не би някои да помисли за мене повече от колкото вижда в мене или чува от мене“. Духовното послание на днешното Апостолско четиво е смирение и пак смирение. „И, за да се не превъзнасям в премногото откровения, даде ми се жило в плътта ангел сатанин, да ме бие по лицето, за да се не превъзнасям“.
Стигаме отново до този момент, че Господ допуска до нас изпитания, съблазни, жило, което да ни жили, за да сме будни, да помним, че сме тленни и преходни и каквото и да сме постигнали, то може да рухне в един миг, защото подадем ли се на гордостта, презрението, възвеличаването, ние падаме и загиваме.
„Затова три пъти молих Господа, да го отстрани от мене“. – се е молил светия апостол. Така и ние се молим и искаме. А Господ му рече: „Стига ти моята благодат, защото силата Ми се в немощ напълно проявява. Затова с много по-голяма радост ще се хваля с немощите си, за да се всели в мене силата Христова“. „С благодатта на Бога съм това, което съм“ - завършва свети апостол Павел.
Нека превъзмогнем гордостта - майката на всички грехове и да изграждаме в себе си смирението, което ни извисява в единство един с друг и прави Църквата силна и здрава. Защото тя - гордостта е причината да не отдаваме дължимото на Божията благодат, а да се заблуждаваме, че ние само със собствените си сили сме това, което сме. Необходимо е да се смирим и да се надяваме на Божията милост. Именно този пример ни оставиха светите апостоли и затова Църквата ги почита заедно, за да ни покаже превъзходството на смирението и живота в единство. Нека и ние да ходим по осветения от тях път и по техните свети молитви и застъпничество да бъдем пример за околните на вяра, надежда, любов, смирение и единство. Амин.
Произнесена в предаването „По пътя към храма“ на Радио „Видин“ на 29.06.2014 г.